Кремъл определи още един враг – Турция, и разгърна поредната хибридна война, с единствената разлика, че срещу украинските военни воюват „руски доброволци, миньори и трактористи“, а срещу турците са турски и сирийски кюрди.
Отговорност за атентата в Анкара на 17 февруари пое действащата в Турция групировка „Соколи за свобода на Кюрдистан“, която е филиал на Кюрдската работническа партия (КРП), ни информира „Хвилi“.
Алеппо е в огън
Дълго планираното и стартирало в началото на февруари настъпление на сирийските въоръжени сили с поддръжката на съюзниците им – ирански военни и сирийски кюрди и съпроводено с ожесточени удари на руската авиация в провинция Алеппо, която през последните 4 години се контролира от подразделения на въстаналата опозиция срещу режима на Башар Асад могат да се считат за относително успешни – освободени са няколко града, отблъснати са стратегически височини, на които се закрепиха правителствените войски.
Но самия град Алеппо, столица на едноименната провинция, въпреки фактическото обкръжение, както и преди се намира под контрола на опозицията или т.н. Сирийска свободна армия (ССА).
Въпреки че, вероятно, завладяването му е по-скоро второстепенна задача, т.к. основаната цел на офанзивата е да се излезе на сирийско-турската граница и да вземе под внимателен контрол тази територия, като по този начин се лиши ССА от поддръжката на Турция.
Разбира се, подобно развитие въобще не устройва Турция. И сериозните намерения на турското ръководство веднага се потвърдиха: още на 9 февруари премиера Ахмет Давутоглу заяви, че „…ние ще защитим героичното Алеппо, зад него е цяла Турция“.
Освен това, Турция категорично се противопоставя на каквато и да е помощ и поддръжка на сирийските кюрди.
Анкара, очевидно е направила изводите си след недостатъчната си твърда политика преди десет години, когато в резултат на гражданската война в северен Ирак се появи автономния „Иракски Кюрдистан“ с широки правомощия.
Кюрдския фактор
Следва да напомним, че кюрдите за Турция са чувствителен въпрос. На ниво обикновено домакинство в Турция, тази етническа група от 20 милиона се знае като сепаратисти, терористи, контрабандисти и членове на мафията, а властта официално се старае да не ги признава, назовавайки ги като планински турци и брутално потиска всяка кюрдска инициатива за самоидентификация.
Кюрдите, обратно на всичко това, всеячески подчертават собствената си идентичност, разграничавайки се от турската и основната им политическа цел е да провъзгласят създаването на независима държава Кюрдистан, която трябва да се образува от провинции на Иран, Ирак, Сирия и Турция, в заселените територии с етнически кюрди.
От началото на 80-те години на миналия век турските кюрди са във въоръжено съпротивление срещу официална Анкара под ръководството на Кюрдската работническа партия (КРП). Лидерът на тази партия – Абдула Йоджалан – координира и ръководи въоръжената борба срещу турските власти, намиращ се в Дамаск, като в продължение на дълги години е оказвал съществена официална поддръжка на КРП. Ето защо Турция има своя лична преценка за семейството на Асад и днешния Башар, както и за предшественика му – баща му Хафез.
Кюрдите в Турция живеят основно в източните и югоизточните провинции, граничещи със сирийските и иракските територии, които за съжаление на турците също са заселени с кюрди.
Ето защо укрепването на кюрдското влияние в региона за Турция е като смъртта – при определени обстоятелства кюрдите са в състояние сериозно да дестабилизират вътрешната обстановка както в самата Турция, така и на нейните граници.
Освен това, пред Ердоган е и живия пример – Иракския Кюрдистан – така, че една хипотетична поява на Сирийски Кюрдистан и обединението на тези двете за Турция означава евентуално настъпление на кюрдите в турската провинция Хатай (много уязвима, от гледна точка за военна отбрана и представляваща дълбоко вдадена тясна крайбрежна територия към Сирия) – с оглед да се получи достъп до морето (пристанище Искендерун) за самостоятелен износ на кюрдския петрол, което от много години заплашва и ангажира Турция и следва не решаването на кюрдския проблем.
Стратегията на Москва
Днес Русия просто се наслаждава на своята безнаказаност от изключително грубата, нахална и цинична сила, с която смачка Грузия и Украйна.
В съответствие на тази изключително груба и примитивна сила, прилагана от Москва, трябва да се разглежда и активирането на кюрдските терористи на територията на Турция и руските провокации срещу официална Анкара с използването на кюрдския фактор.
На 30 септември 2015 г. Русия стартира военна операция в Сирия, срещу която категорично се обяви Турция, не скривайки плановете си да продължава да подкрепя Свободната сирийска армия на опозицията срещу режима на Асад.
В началото на октомври стана известно, че руската авиация не нанася ракетно-бомбени удари по позициите на Ислямската държава в Сирия, а по местата на дислоциране на военните формирования на ССА и сирийските туркмени.
На 10 октомври 2015 г. в Анкара бяха извършени два терористични атентата, в резултат на които загиват 102 души, и официално Турция обвинява за тях организацията на сирийските кюрди.
На 14 октомври 2015 г. министъра на външните работи на Руската федерация Лавров заяви, че Русия ще оказва военно-техническа помощ на иракските кюрди.
От ноември 2015 г. и до днес турските власти провеждат пълномащабна военна операция в южните си провинции, където разкриха огромно количество екстремисти с оръжие (основно сирийски кюрди, подкрепяни от местните турски кюрди).
На 24 ноември 2015 г. турските Военно-въздушни сили свалиха руски бомбардировач Су-24, нарушил въздушното пространство на Турция.
На 23 декември 2015 г. в Москва пристигна лидера на опозицията на Ердоган от про-кюрдската народно-демократична партия – Селахаттин Демирташ.
На 10 февруари 2016 г. в Москва се открива представителство на партията на сирийските кюрди „Демократичен съюз“.
На 17 февруари 2016 г. в Анкара гръмва поредната експлозия, жертвите от която са 28 души, а официално Анкара обвини за извършването на атентата сирийските кюрди.
Всичко ново – е добре забравеното старо
Сега да се опитаме да разберем причините за рязката лоялност на кюрдите (по-специално на КРП) към Русия и изумителната лекота, с която Москва постига тяхното доверие и разположение.
За да направим това, трябва малко да се върнем назад в историята
Кюрдската работническа партия е създадена от Абдула Йоджалан през 1978 г. в Турция и първоначално въобще не се е свързвала с никакъв сепаратизъм или за създаване на независима държава на кюрдите – думата „кюрдска“ е означавала само етническата принадлежност на членовете й. Самата идеология на КРП е изцяло в духа на времето, в което възниква, а именно на ляво-социалистическа марксистко-ленинска организация (някои по-внимателни историци могат да ни припомнят и нейните маоистки пристрастия, в за днешната ситуация, това няма голямо значение).
Хората от по-старото поколение прекрасно помнят, че в тези далечни времена до всяко ново политическо течение в просторите на планетата Земя, което съдържа в името си думите „социалистически“, „ленински“, „марксистки“, „комунистически“ и прочие, веднага се появяват съответните другари с определен външен вид, с дипломатически паспорти от СССР и образование от Висшата школа на КГБ, които предлагат на ръководствата на подобни организации съвършено безвъзмездна финансова помощ. Единственото изискване е от време на време тези организации да обявяват поддръжката си за политическия курс на Съветския съюз.
В ранните години на съществуването си КРП се обявява срещу нейни подобни националистични кюрдски партии, но след идването на власт в Турция на военните, голяма част от нейните членове са арестувани, а самия Йоджалан и приближените му партийци загадъчно бягат в Сирия, където тези политически бежанци са взети пряко под опеката на сирийската „Мухабарат“ /сирийските специални служби/.
Именно там, в Дамаск, крепостта на Съветския съюз в Близкия Изток, с тях се случва дълбока трансформация – очевидно тясно свързана с общуването с другарите споменати по-горе в статията, и всички те започват да възхваляват Съветския съюз, посещават държавите от Варшавския договор – България, Унгария, и ГДР, а самата КРП променя идеологията си на марксистка от националистичната про-кюрдска преди това – и чрез всякакви средства се насочва към създаването на независима държава Кюрдистан, като през 1984 г. обявява война на Турция.
Организацията изведнъж става мега богата (финасирането й идва от Москва през Дамаск), броя на членовете им непрекъснато се увеличава, за тях се отварят тренировъчни бази в Ливан и Палестина (в които са на власт про-съветски режими) и КРП не изпитва лишения от оръжие и професионални военни инструктори.
През следващите години в югоизточна Турция (която упорито не желае да се откаже от американското влияние и да стъпи на социалистическия път на развитие) силите на членовете на КРП извършват многобройни терористични атентати, които принуждават турското ръководство да хвърля огромни сили и значителни финансови средства за борба с кюрдските сепаратисти.
Но в края на 80-те години на 20 век краха на СССР става все по-очевиден, икономиката му не е в състояние да удовлетворява потребностите на гражданите му, да не говорим за поддържането на про-съветските режими в света, ето защо след разпада на СССР редовното финансиране на КРП от Москва спира.
Въпреки това, Йоджалан бързо намира начин да излезе от деликатното положение: кюрдското население в Турция е обложено с данъци, отказващите да платят са убивани, бизнесмени с кюрдска националност в целия свят са задължени да отделят процент от печалбата си (и са плащали, защото в територии, в които са хазяи КРП все още живеят голяма част от роднините им) – с една дума – налице са признаците за открит терор, и не срещу турците (като поробители и нашественици), а срещу собствения им народ.
Също така, РПК активно се занимава и с контрабанда и разпространяването на наркотици.
През 1992 – 1993 г. наблюдаваме една картина на възобновяване на сътрудничеството на КРП вече с ФСБ (въпреки че по същността си КГБ и ФСБ са съвършено идентични): стартират под егидата на САЩ за координация на работата по проучване на възможността за изграждането на газопровод от Азербайджан – станал вече независима държава до турския град Джейхан, което предизвиква в Москва мощна истерия, защото функционирането на подобен газопровод значително ще засегне нейното монополно положение на газовия пазар.
И тогава – ръцете на Русия – КРП напълно успешно постигат дестабилизация на региона, в който трябва да бъде положен тръбопровода – Йоджалан едностранно излиза от споразумението с турските власти и разгръща в източните и югоизточните турски провинции пълномащабни военни действия, които продължават цели дълги 5 години.
Но от 1998 г. ситуацията се променя драстично – в Русия е обявен дефолт, и въобще не й е до геополитически игри, ето защо буквално след два месеца в Анкара лидерите на Турция, Казахстан, Азербайджан, Грузия и Узбекистан подписват споразумение за изграждането на петролопровода Баку – Тбилиси – Джейхан.
Турция отправя предупреждение към Сирия за военна инвазия в страната им, ако Йоджалан и в бъдеще продължи с терористичната си дейност, и ако КРП продължи с военните си действия на територията на нефтопровода. Лишен от някогашния си покровител в лицето на СССР, Хафез Асад е принуден да се съобрази с изискването и отказва на лидера на КРП по-нататъшно гостоприемство.
И къде се е покрил стария и хитър Апо (партийния псевдоним на Йоджалан)? Разбира се – при своите хазяи.
На 9 октомври 1998 г. Йоджалан от Дамаск лети за Ларнака, а оттам за Москва, където е настане във вилна зона на КГБ / ФСБ в района на Одинцова. Но тази тромава специална операция завършва с пълен провал – местоположението на Йоджалан е практически моментално разкрито от израелските специални служби и турските власти искат екстрадирането му.
Русия се опитва да оправдае себе, като заявява че, Йоджалан не е на територията й, след това променя легендата, приписвайки му използването на фалшив паспорт, но накрая признава, че е в Русия.
В неуспешен опит да избяга от правосъдието Абдула се обръща към Държавната Дума /руския парламент/ на Руската федерация с искането да му предоставят политическо убежище, които от своя страна изпращат официално питане до президента Елцин.
Но времената не били същите, като преди, застаряващите Елцин и Примаков са заети с трескавото и отчаяно спасяване на руската икономика, и въобще не разбирали с какво може да им е полезен на този етап Йоджалан и съдбата на последния е била предрешена – на 12 ноември 1998 г. ФСБ му връчват билет за полет на „Аерофлот“ до Рим, изпращат го до Шереметиево-2 и го качват на борда на самолета.
От 1999 г. Йоджалан е в турски затвор.
Отново в клетка
Въпреки че, може да се каже, че страницата за сътрудничеството между КРП и ФСБ е затворена – съвсем не е така.
През август 2008 г. в разгара на руската агресия в Грузия, КРП изпълнява поредната си задача дадена й от руските специални служби – взривява така мразения от Москва петролопровод Баку – Тбилиси – Джехайн в турския участък в провинция Ирзинджан..
Днес, в рамките на гражданската война в Сирия, ние ставаме свидетели само на следващия етап от сътрудничеството между КРП и ФСБ.
Не е необходимо да си талантлив геополитически анализатор, за да направиш еднозначен извод – Русия, както често се случва в коварната й история – процедира с любимата си тактика на хибридната война – дестабилизиране на Турция с чужди ръце, а в случая именно с кюрдски, като полага максимални усилия за въвличане в пряко участие на Анкара в сирийската война, и бомбардирайки сирийското местно население принуждавайки го да бяга в Турция, създавайки все повече нови и нови проблеми, и не само на Анкара, но и извън нея, на цяла Европа.
И за сега Москва успява – в южните райони на Турция вече в пълен ход са военните действия между турски военнослужещи от една страна и турски и сирийски кюрди от другата – които са с оръжие и боеприпаси доставяни от Русия;
Непрекъснатият поток от бежанци (които вече са около 3 милиона в Турция) от Сирия, принуждава Турция да харчи значителни финанси за да ги настанява и грижи за тях;
В близост на границата й сирийските кюрди организират постоянни провокации, обстрелвайки от сирийската територия турски населени места и военни подразделения (позната всекидневна ситуация за украинците, не е ли така).
Целта на Москва е пределно ясна – да принуди Анкара за открито участие във войната; да спре скоростта на икономическия й растеж; да обвърже нейните действия с необходимостта за решаването на кюрдския проблем, като за дълги години създаде в Близкия Изток зона на нестабилност, което ще доведе до липса на перспективи за изграждането на нови пътища за транспортирането на газ и петрол до Турция и оттам до Европа.
А Анкара? Търпението на Турция е на изчерпване – тя е държава, която фактическа стана жертва на външна въоръжена агресия, и върху която се струпа неимоверно тежко, финансово бреме заради постоянния поток от бежанци, и като добавим и неясната позиция на САЩ и НАТО можем да преценим колко е оптимизма за турците.
Анкара показва, че използва всички възможности за да се справи със ситуацията за сега.
Освен това, най-вероятно решение от членовете на анти-асадската коалиция вече е взето и на 14 февруари в турската въздушна база Инджирлик се преместиха няколко самолета на Военно-въздушните сили на Саудитска Арабия, а в самата Саудитска Арабия са планирани международни военни учения, в които ще вземат участие военнослужещи от 25 държави: от самото Кралство, Катар, Пакистан, Малайзия, Египет, Судан и др. или с една дума всички държави от сунитския свят.
Украйна в тандема, а Азербайджан е под прицела
В тази стратегия на Кремъл изглежда доста логично и неотдавнашното посещение в Донбас на емисаря на Путин – Владимир Суркин, който настойчиво вкоренява в главите на лидерите на про-руските екстремисти мислите за необходимостта от възобновяване на военните действия, с целта да се завърши пълната окупация на териториите на Луганска и Донецка области.
И се осмеляваме да предположим, че се е аргументирал добре – през последната седмица в окупираните райони на Луганска област, в територии в които до момента не са се осъществявали обстрели по позициите на въоръжените сили на Украйна се регистрира прехвърляне на тежко въоръжение.
Вероятно, началото на сухопътните операции на Турция и нейните съюзници в Сирия, според кремълския план, трябва да съвпаднат с настъпление на руско-терористичните войски в Донбас.
И ако Турция успее в Сирия, то Кремъл е готов с поредния си коз – Горни Карабах.
Както е известно, в момента в Карабах е наситено с руски въоръжения и военнослужещи, които във всеки един момент могат да стартират „хибридно“ настъпление на Азербайджан.
И там Турция не може да остане безразлична, защото в последните 20 години в турската външна политика играе важна роля и „азербайджанския императив“ – пълна подкрепа за братския Азербайджан при всякакви обстоятелства.
Ето защо, при такъв сценарий Анкара ще бъде принудена да изтегли значителни сили от сирийския фронт, прехвърляйки ги на азербайджанския.
За вероятното развитие на подобен сценарий в прав текст предупреди и премиера на Турция Ахмет Давутоглу, при визитата си в Киев на 15 февруари тази година.
Остава още да се разбере, какво още трябва да се случи в този свят, колко още кръв трябва да се пролее, че Запада да заеме окончателна безкомпромисна и твърда позиция срещу циничната политика на Кремъл…
Въпреки че, вече и Европа, и именно Франция и Германия изпитаха на гърба си някои елементи от „хибридната стратегия“ на Москва.
И за край приключваме с крилатата фраза на Уинстън Чърчил: „Миротворецът е този, който храни крокодила с надеждата, че ще го изяде последен“.
Константин Румский, източник: Хвиля, снимка: FoxNews
(CC BY 4.0) InformNapalm. Превод: Тервел Крумов. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект.