Не толкова Путин, колкото „великите“ руснаци са опасни за тези, които се намират около руския свят.

В съветските времена сред многобройните идеологически плакати с абсурдността си се открояваше един: „Когато казваме Ленин, имаме предвид партията, когато казваме партията, имаме предвид – Ленин“. Грузинският поет Маяковски пише през 1924 г. редовете, когато Ленин е отнесен в дървения, по това време мавзолей и поставен на показ, както това винаги е правено с главите на наказаните разбойници. През първите години на великата скръб, това е напълно разбираемо: болшевиките са страдали от смъртта на вожда си, а който им е симпатизирал, им е съчувствал също. Но след това, фразата звучи подигравателно – Ленин отдавна го няма, и как тогава се подразбира партията – жива или мъртва?

Русия през своята история преминава, както казват историците, от феодализъм към комунизъм, а след това, разочарована – в идеологически бандитизъм. Всъщност Русия преминава от царизма към култа към лидера/вожда, и от последното си състояние никога не е излизала, ако не се броят деветте години на морални скитания по времето на Борис Елцин. Той призова руснаците да обикнат демокрацията, но при една демокрация няма вождове, и ето защо руснаците не се отказаха от надеждата си, че Ленин ще възкръсне, или поне ще се появи онзи, който ще го замести. И се появи Путин.

Само си представете хилавия, с нисък ръст, с намръщени очички майор от КГБ, работеш на длъжността носача на куфарчето на Собчак. И точно него Борис Елцин води в Кремъл за ръка и го представя – ето на престолонаследника, който ще бъде вашия цар. Все едно в страната няма Конституция, не са проведени избори за победата на самия Елцин, не е имало борба между конкуренти. Навярно тогава Елцин си е мислел, че тази сива личност ще спаси Русия от неминуемото идване на власт на комунистите. Старият номенклатурчик Елцин не е предполагал, че е довел в Кремъл не само комунист, но и чекист. И цялата елцинска демокрация отиде на боклука – Путин я премахна само за 2 години.

Съвременното човечество е измислило, грубо казано, два основни типа на държавно управление – чрез избори и чрез назначаване. През 2000 г. Путин, преди всичко, беше избран: уж защото много на съветските хора им се искаше „твърда ръка“ – джудист, летец, водолаз, танкист, тракторист. През първите 4 години на управление Путин национализира всички телевизии и стана вожд, а през 2004 г. той беше избран доброволно-принудително: култът към личността изигра своята роля, и руснаците не искаха никой друг, освен него. През 2008 г. руснаците се събудиха с блюстителя Медведев, който ги предупреди, че ще поседи 4 години, а след това ще освободи мястото за предишния вожд. И руснаците с удоволствие изчакаха. И дочакаха.

От избори дори никой не си и спомняше – а кой е спечелил, кога „Русия ще стане от коленете си“ и кога целия свят отново ще се „страхува“ от нея. В демократичната система на държавно управление избирателя винаги се интересува от кандидатите, биографията им, съпоставя моралните и идеологически принципи на избрания от тях кандидат със своите, сравнява ги с тези на други кандидати. В авторитарната руска система обикновено всички тези неща се прескачат: предизборна кампания, дебати – те не са необходими, когато съществува реален лидер. Путин още тогава, веднага реши да угоди на руснаците, за да им се хареса, неразглезвани с реверанси и признаци за внимание от предишните управляващи, и като премиер на правителството, на 29 септември 1999 г. започна да говори на езика на простонародния, полукриминален жаргон, наречен „феня“, известен на по-голямата част от руснаците. Това им хареса, на Путин също – преди това никой от съветските и руски лидери не е разговарял с тях така.

Първите години Русия живя като в пазвата на Христос – петрола се течеше като река, газта бликаше с леко разравяне с ръце. Беше толкова добре,  до преди Путин да разбере, какво е това държавното управление и икономика, чрез да изнудва клиентите. В нормалния живот, където съществува конкуренция, подобно желание на Путин би се разглеждало като изндуване и бандитизъм. Но Путин не се помайва – и реши да създаде „руски свят“, нова империя, в която той е основния лидер, а лидерите на съседните държави пълзят в коленето му и го молят за милостиня, като им дава по-малко газ и им подхвърля пари за оцеляване. За известно време в Европа търпяха, след това решиха да разрушат руския монопол, а в „близката чужбина“ чакаше войната – за тези, които не искат да са приятели с путинска Русия.

Западът в началото посрещна Путин радостно. Изглеждаше различно за вкуса на кремълските стари бабички: сравнително млад, въпреки с нисък ръст, но подвижен, в началото замислен и красноречив – и много говореше за демокрацията и свободата. С това подкупваше западните лидери, докато не се пробуди в него чекиста, или докато поддържащия му екип от съветското КГБ не му заповяда – стига си любезничел, те са в ръцете ни с газовия кран, време е да строим новата империя. Дори след войната в Грузия, Запада се надяваше, че Путин не е като бившите си колеги, макар че самите те разбираха, че „няма бивши чекисти“.

На 7 март 2009 г. държавния секретар на САЩ Хилъри Клинтън предложи на Сергей Лавров да натисне червения бутон с надпис „peregruzka“. Предложението на Щатите за презареждане на отношенията беше терапевтично лечение, но имперската болест не може да се излекува с убеждаване. Кремъл възприе визитата на Клинтън като прошка за Грузия или дори като поощрение. Безнаказанността за извършителите на престъпление, както е известно води до нови престъпления. Путин и екипа му възприеха действията на Вашингтон като слабост, като неспособност и липса на познания по отношение на безконтролния, геополитически хулиган. След това Кремъл разбра, че отслабването от страна на Обама е по-скоро само във връзка с медицински цели, и намразиха 44-ия президент до края на двата му мандата.

В съветските традиции, в степента на почитане на началниците важи основното определение: „притежава опит в партийно-стопанската дейност„. Именно тези чиновници имат отлична кариера, дори и когато ги „изхвърлят“ от културата на стопанството – те са знаели, как да създават колективи, и да изискват от тях безпрекословно подчинение и изпълняване на заповеди, колкото и абсурдни да са те. Путин не е имал никакъв опит – шест години при Собчак, две години като чиновник в Кремъл, година – директор на ФСБ, половин година е премиер-министър. Да се назове това опит, езика не се обръща, по-скоро кариерното му израстване прилича на това, когато кариериста си стои безучастно, а някой друг побутва креслото му към върха.

Още един мит, в който за съжаление са замесени и западните журналисти – способностите на Путин. Западните журналисти не могат да проумеят, т.к. никога не са работили с такива материали – че в чекистките среди, лъжата се възприема като работен инструмент. За тях изборите са нещо свято, и те все още смятат, че изборите в Русия са като изборите в Германия или Франция. И на Путин това му хареса, той беше поласкан от подобни сравнения. С течение на времето дори започна да се чувства като един от световните лидери, а наследеното място от Елцин в G8, смяташе за най-голямото си постижение.

Именно липсата на способности, стана една от причините, поради които към Путин започнаха да се отнасят като към чекист, и по-скоро не наследник на Елцин, а на предишната съветска власт, на сталинската система. Путин не е икономист, той няма елементарни знания за финансовата система. Путин не е политик, и не би могъл да бъде и човек, така е възпитан във военната организация КГБ, има познания за политиката, колкото до изпълнението на репресивни заповеди. Путин – не е дипломат, в КГБ за това не обучават, а обучават как за постигане на целите „се оказва натиск“. Путин – не е мениджър, той назначава на „хранителните места“ съучениците си, колегите си от КГБ или просто преданите му хора около него, не им дава възможност да създават, а основно ги оставя да крадат и грабят. И накрая – Путин не е и вярващ, защото не знае дори основите на християнския морал и ценности. Христианските заповеди за него са, както е Барйловата азбука за зрящи.

Когато попадна на аналитична статия за плановете на Путин, където се рекламира блестящия ум или удивителното провидение, винаги ми се иска да попитам: Защо при наличието на такива достинства в майора от КГБ, той не успява да достигне до по-сериозен пост в службата и не стана полковник? Ако той в действителност е запознат с правилата в политиката и има познания в световната икономика, то не би довел страната си до състоянието, в което сиренето, което се счита за храна, и стотици булдозери, не занимаващи се със строителство, го унищожават наред с други качествени продукти.

Накратко – Путин е най-лошия проект на КГБ в последните 100 години на съществуването на тази организация, създадена от Феликс Дзержински. Не се получи нито империята, нито процъфтяваща страна, нито, съответствено, „Великата Русия“. Получи се бандитска държава, която изритаха от G8, от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, която с презрение кани лидери от водещи държави, като създател на Евразийския съюз, и „наследника на СССР“, а ОНД се превърна в Сдружение на просещите държави. Перспективи за интегриране на постсъветските държави с Русия са никакви. Причината е една – страхът от агресивната политика на Кремъл, необоснованите претенции, манипулациите в информационното пространство, пропагандата на „руския свят“.

Бъдещето на Путин е мистерия. Ако той беше независим, което в Русия е абсурдно да се случи подобно нещо по редица причини, то той отдавна би бил свален от някоя си „група от единомислещи“. Или би го купила. Но Путин беше доведен на власт от реваншисти, тези, които страдаха при Елцин от насаждането на либерализма и демокрацията в Русия, тези, които ненавиждаха генерал Лебед – считаха го за позор, заради Хасавюртовския договор, с който Чечения извоюва свободата си. Те искаха власт и пари. И им беше необходим зицпредседателя Фунт, но абсолютно руски на вид, послушен и изпълнителен, от който лесно може да се направи лидер, а след това и вожд.

Вождът се получи, не защото изглеждаше като лидер, а защото жадувалите за „твърдата ръка“ руснаци бяха готови да приемат всеки, който седне пред телевизионните камери в кабината на военен самолет или в контролната зала на подводница. И най-важното – за тези подвизи трябваше да се разказва всяка минута, всеки час, денонощно. И тогава, отгледаните в пропаганда няколко поколения руснаци въздъхват с облекчение. За тях няма смисъл да се вслушват в думите на вожда си, да разсъждават за курса на рублата, или в обещанията за процъфтяването на Русия.

Обкръжението на Путин не само вкара подопечния им в капан, но и самите тях. Сега да премахнат Путин не е толкова лесно, а и защо? Три или четири години назад, никой в Кремъл не си е помислял, че „руската пролет“ ще бъде провален проект, напротив – те мислеха, че целия свят ще се възхищава от Путин, който на ръце ще е носен от всички, които мечтаеха за възраждането на СССР. Едно не разбраха путинските генерали – те отидоха твърде далеч. И в отговор – те получиха тестваните в борбата с империята способи – санкциите.

Путинският „руски свят“ е фалшив, както и съветската империя – без перспективи за развитие и бъдеще.

Санкциите ще довършат днешна Русия, но не могат да постигнат власт, която да опази парите и отношението на населението, което продължава феерично да обожава вожда си. Не толкова Путин, колкото „великите“ руснаци са опасни за обкръжаващите Руския свят: те мразят Запада, никога не са го виждали от първа ръка, те мразят западната култура, без да знаят нито един чужд език. Путин и обкръжението му пресъздадоха съветското мислене и принципи на живот, които са толкова хубави и близки за руснаците – да обичат вожда, да мразят тези, които не го харесват, които мечтаят и имат богат и щастлив живот, и обсъждат митовете за величието си. Руснаците заедно с Путин и чекистката му команда успяха да създадат огромен портал на площ от 17 125 191 квадратни километра.

Автор: Олег Панфилов

Източник: © ТСН.ua „Путин – это Россия“

Други материали на Олег Панфилов публикувани в българската секция на InformNapalm:

• Олег Панфилов: „Империя на лъжата“
• Олег Панфилов: „Как се появява Ислямска държава и връзката с руската пропаганда“

Милен Радев за автора: „Олег-Сандро Панфилов  е роден през 1957 г. в Таджикистан. Правозащитник, журналист, писател, професор в  Грузинския държавен университет, кинорежисьор, блогър и един от най-активните участници във Фейсбук. Лауреат на много награди, доктор на науките, гастроном, пътешественик, противник на съветското и руско господство и на мемориалните следи, което то оставя там, където е пълзяло през годините.“ 

Заглавна снимка на материала: Lukyan Turetsky

(CCBY4.0) Информацията е подготвена специално за сайта InformNapalm.org. Превод: Тервел Крумов. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект.