- InformNapalm.org (Български) - https://informnapalm.org/bg -

Психология на войната: „93%“, или дългият път към дома

В Украйна вече повече от три години тече война, започната от съседната държава. През тези години Украйна успя да докаже пред целия свят, че не се кани да се предава на милостта на врага: стотици хиляди доброволци отидоха на фронта да воюват, стотици хиляди хора се заеха да помагат на страната си с каквото могат, всеки според своите умения и професия. Но войната не приключва там, на фронта, сред кръвта и преобърнатото небе – казват, че от войната не се завръщат, защото тя става част от тебе самия. В живота на всеки от нас, който се превърна в неин участник по някакъв начин, в качеството на войник, доброволец или волонтер, се стигна до съществен прелом в съзнанието, с което на всеки от нас се налага да се научи да живее. Срещнахме се с военен психолог, за да разберем какво може да направи всеки от въвлечените в тази война участници, за да придобие отново вкус и желание за обикновения живот, както и да помогне на върналите се от ада защитници на родината си.

Нашият събеседник — Йоланта Анатолиевна Бочкарева, психолог със стаж, за която тази война, както и за много други украинци, започва още на Майдана.

— Добър ден, казвам се Йоланта Бочкарева. Всички ме познават като Йола. Това не е позивна. За мене войната започна на Майдана, а след това за мене беше важно да завърша започнатата работа вече директно на предната фронтова линия, както и за много от момчетата, с които работих по време на Майдана, и които отидоха в доброволческите батальони. Една от волонтерките ме помоли да отида в 93-а бригада да поработя с бойците. На 2-и декември 2014 година аз пристигнах в пункта за постоянна дислокация на 93-а бригада, работех с тези, които се бяха върнали от летището. Аз съм работила с мрака на смъртта, и преди към мене са се обръщали хора с екстремни професии. Командването на бригадата не ми пречеше – в този момент не достигаха психолози, и аз започнах да ги посещавам на волонтерска основа. По-късно подписах договор – по причина, че се засили присъствието не само на психолози-доброволци, но и въобще на външни лица на предната линия, а имаше и случаи на шпионаж, включително и под под вида на психолози. През лятото на 2015-а пристигнах в 93-а още като волонтер. Обясних на командира на бригадата, че моята цел е завършването на мое професионално изследване. Войната е специфична работа. И за мене беше много важно да разбера състоянието на бойците на предната линия. За мене беше важно да разбера как се случва това. Казах, че искам да мина по всички точки, където е разположена бригадата, на предната фронтова линия, за да направя обобщен разрез. И въз основа на това да започнах да работя. Защото да пристигнеш с готова програма, без да знаеш какво се случва към настоящия момент, е меко казано странно, а е и глупаво и опасно. Той се съгласи, но само при условие, че съм с конвой. Тогава за първи път ходих в 18-та точка в Пески. Беше трудна точка. След това – Бутовка. За две седмици работа започнах да разбирам, че много от предложенията на психолозите не работят в ситуацията на нашата война. У нас войната е различна, у нас манталитетът, съставът на участниците са различни. Тренингът тука не помага. Не всички тренинги и методи, разработени от западните колеги са подходящи.

— А как се случва това в Америка, където психолозите са неотменна част от работата на Въоръжените сили?

— В САЩ или Израел психолозите не са фикция, а хора с реалния пълномощия. Там структурата и културата на психологическата помощ в армията е развита. Има ясна система, ,разпореждане отгоре. У нас няма нищо такова. Общувах с бивш американски войник, служил във Виетнам, който доста по-късно е започнал да се занимава с рехабилитация на върналите се от войната. Помолих го да сподели опит. Той ми отговори: „Бих могъл, но работата е в това, че у вас няма да работи. На въпроса защо, той отговори кратко: „У вас системата е различна“. А ако си говорим честно – нея просто я няма. У нас не е защитен войникът, не е защитен психологът, а обществото е в шок, защото се страхува от върналите се от войната. Военният психолог се отличава от цивилните си колеги, дори и по условията си на работа. Тука, в цивилния свят е ясно: услуга-пари, клиентът идва при психотерапевта сам, с молба, със своите пари. И ти се струва, че ето ти, толкова опитен и успешен, ще отидеш там, на предната линия – и всичко ще оправиш. Но аз отивам при боеца – той никога не е потърсил моите услуги. Той няма задължение към мене. На мене държавата ми плаща някакви пари (точно някакви). Получава се, че хората, които получават моята услуга, въобще не я разбират и не я ценят. Така, че работата на военния психолог е крайно неблагодарна. И при това е денонощна. Като добавка не ни достига разбиране от страна на командването за необходимостта от психолог. Когато е така, дейността на моите колеги се превръща в благотворителност. По тези причини за начинаещи психолози да ходят на фронтовата линия е доста травмиращо за тях самите в душевен план. При това у нас се е случило така, че повечето психолози са жени. А войната и армията са голямо изпитание за жените – специалисти. Мъжете психолози имат свои трудности: да завоюват доверие и авторитет в агресивна общност на други мъже – войни, за да им помогнат – задачата не е лесна.

В края на 2014 година момчетата идваха от летището (б.пр. Донецкото летище, където се водиха тежки боеве) възбудени, мръсни, аз им ходех на гости, пиех с тях чай, разговарях – и чак когато свикнаха с мене и с моята професия, когато започнаха да ми се доверяват, започнах да работя. Често моята работа се изразяваше в „обикновено“ присъствие и подкрепа – колегите ми ще разберат колко е трудно това – включено присъствие в общия хаос. Ние нямаме система. Помня случай, когато трябваше да дам препоръки за рехабилитация. Какво можех да предложа? На бойците им е необходима комплексна терапия – не само психическа, но и физическа рехабилитация. Назначена рехабилитация. А у нас как минава? Питам момчетата: Предложиха ли ви да отидете някъде? „Не. Отиваме си у дома“. Вие идвате от летището, какво ще правите? „Отиваме да пием“. Напиват се, разпущат, отиват си вкъщи. Да се водят разговори – няма за какво.
Трябва да се подхожда системно. Например да се водят бойците в рехабилитационен център със съпровождащи терапии, в който ще се отнасят към тях не като към глупаци с разбита психика, а като към герои, на които им е необходима определена помощ. И това трябва да е на задължителна основа, за да не могат да се измъкнат. Аз не зная у нас има ли такива закони – може и да ги има на хартия – но не и в реалността. Държавата трябва да създаде някаква програма, като в Америка и Израел, където момчетата след участие в бойни действия са задължени да посещават психолог за някакво определено време. Има карантина. Трябват и грамотни специалисти с практика, а на тези специалисти трябва да се плати. Добрият психолог, имащ своя практика, е обвързан с клиентите си, които го посещават редовно. Тоест, той трябва да изостави практиката си, да обиди клиентите си, да ги лиши от опора, а себе си от доходи. Какво да се прави? Този специалист трябва да бъде компенсиран. Да се работи без компенсация е възможно само въз основа или на патриотизъм, или на някакъв личен интерес, например научна дейност. Да речем, че при мене беше така – аз знаех защо ми е това, събирах материал за моята работа. Това беше моят личен интерес. Аз исках да видя как стадия на революцията се сменя от стадия на войната, как се променят участващите в нея хора. Как започва войната, как протича, как се сменят нейните фази. Аз наблюдавах как мъжете се превръщат във войници, а това не е толкова просто превръщане, както се струва. Да облечеш униформа и да вземеш автомат – това още не значи, че си станал войник. А после видях трагедията на тяхното завръщане у дома…

— За много от хората мотивите за встъпването в тази война бяха точно такива понятия като патриотизъм и идеализъм…

— Патриотизмът, който не е насочен към конкретни, и най-важното, реални задачи, приключва, когато няма какво да ядеш. За идеализмът също трябва да платиш със собственото си изгаряне. Независимо от това, че моята мотивация беше много конкретна, аз също не успях да избегна изгарянето. Не се опарват само или енергийните вампири, или хората, които не губят интерес към своята работа, към живота. Моят интерес в някакъв момент се изчерпа, дойде умората… Мотивацията трябва да е вътрешна. Външната бързо отслабва. Не са много хората, които могат да работят в екстремни условия. Някои се боят, а други просто не намират смисъл в това за себе си. На Майдана идваха психолози, в чийто професионализъм аз съм сигурна, но не оставаха повече от 4 дни – не можеха да работят. Те са профилирани за друго. Психологът, работещ на предната фронтова линия трябва да има определен профил – такъв, който работи с трудни теми, на границата, екстремни. Ако аз съм пристрастена към адреналина, ако работя с темата за смъртта, ако за мене е нормално да  се придържам към екстремното – тогава да.  Но като правило, работата на психолога е кабинетна – индивидуална или групова. Оформят се граници на безопасност – ето това е моето кресло, ето ги салфетките, ето го моят клиент, който идва по график. [1]А на Майдана нямаше никаква сигурност. Границите не просто бяха изтрити, те бяха разбити. Тоест специалистът трябва да отиде там съзнателно, сам, давайки си сметка за това. На нас, начинаещите психолози ни се струва, че ще успеем да помогнем на всички. Виждала съм как идват психолози – доброволци, които искрено искаха да споделят някаква важна информация.  Но какво се получи? Веднъж събраха цяло подразделение, заедно с командирите – те дойдоха, седнаха, започнаха да слушат, а отсреща започнаха да им разказват за вредата от алкохолизма. И бойците зададоха обикновен въпрос: „Вие защо сте дошли тука? Кои сте вие?“ Волонтерите донасят храна и вещи, с психолозите е по-сложно. Разказите „кое е правилно“ и „ние ще ти помогнем“ – не вършат никаква работа. Ако психологът е решил да работи с темата за войната, тогава трябва да прекара месец в блиндажа, под обстрел, където пият. И след три дена ще разбере трябва ли му това и защо. За да се разбере работят ли предложенията на психолозите или не – трябва да се остане дълго и да се работи. Визитите за 4-7 дена са безполезни. За толкова време може да се направи съвсем повърхностен разрез на психоемоционалното състояние, и нищо повече. По едно време имаше лавина от психолози. Част от това видях аз, част ми разказаха бойците. Една слушала, слушала, а накрая казала „Вие само лъжете“. Или друга история: боецът лежи, разказва нещо, а тя (психологът) се разревала като крокодил. А той й казва: „О, виждам, че на вас ви трябва помощ, не искам повече да ви разстройвам“. Така се губи доверието, нашият манталитет е такъв… Не е моя работа за какво лъже той – това е негова работа, – значи това му е необходимо заради нещо. Аз гледам дали е спал, ял, каква е подвижността му, общото състояние на психиката – дали е хипер активен или със забавени реакции и т.н., а това, че лъже е негова лична работа. Ако базовите потребности са удовлетворени, то това е добре в стресова ситуация.
Изобщо да си психолог е агресивна професия. Защото това е крайно агресивно действие – да нахлуваш в чуждата психика. Ние уравновесяваме отношенията клиент – терапевт с финансовата страна на нещата. Той плаща и получава услуга, плаща свои пари, знае къде отива, жертва нещо, за да получи услуга, която ще подобри живота му. А аз ги получавам за моето нахлуване в чуждата личност, за това, че виждам как страда, за това, че за да му помогна, трябва да премина с него някакъв страшен отрязък от неговия път и да изработя нови адаптационни механизми за да подобря живота му. При някои това е зависимост, при други – нещастна любов, която също е стресова ситуация. За съжаление, в пространството на войната да се разгърне такава терапия е почти невъзможно. Затова работните методи може да са най-различни, взависимост от ситуацията и уместността, но едно трябва да е неизменно – фигурата на психолога. Това е стабилност, присъствие, участие в процеса. По принцип, отивайки там, аз вече извършвам агресивно действие. „Здравейте, аз дойдох да ви помогна“. А канили ли са те? Затова навлизането в ситуацията трябва да е грамотно, или пък принудително – например ако командирът се разпореди. Всъщност трябва да се работи и с командния състав, за да се обясни значението на работата на психолозите. Казали от горе: нека при вас да има психолог. Еми, нека да има. Е, той нещо не става много, дайте да му дадем да пише хартийки, някакви разследвания. Трябва някак да му осигурим занимание. У нас, за да станеш официален военен психолог, трябва да си офицер. Трябва специално образование. А сред офицерите почти няма психолози. Курсовете не вършат никаква работа. Проблемът се решава на ниво: Кой иска? Вася, искаш ли? „Колко ще плащат?“ Два пъти повече. „Добре, съгласен съм“. Шом трябва да има – ето, назначихме. Но кого? И след това когато идвам аз и се представям като психолог – всички ръмжат…

— Тоест, психологът трябва при пристигането си да не се опитва веднага да налага своята програма, а да речем месец да се внедрява в структурата, да заслужи доверието на бойците…

— Да, първо той трябва да бъде приет като човек. Това не означава, че цял месец трябва просто да се моткаш без работа, докато свикнат с тебе. За този месец и повече аз върша своята, за много незабележима, работа. Човешкият фактор тука действително е много важен. Интуицията и адаптацията към живота съществуват. Момчетата сами чудесно ги отработват. Психологът всъщност няма никакви права и никакво влияние върху този момент. Дори аз не работех официално, а по „особено разпореждане на командването“. Дори в характеристиката ми така пише.
Офицерско звание не се получава ей така – нужни са години, но и психолог не можеш да направиш от офицер за три месеца. А войната върви сега.
Трябва програма от горе, за нея трябват пари, много пари. За да бъдат изпращани всички отслужили на рехабилитация в задължителен порядък на определени места – за това първо трябва да бъдат организирани тези места. Трябва цяла армия от специалисти. На които да им бъде платено, защото волонтерството на всички вече ни е в повече. Вече има над 120 хиляди отслужили, и то без доброволците. Хубаво е ако у дома имат подкрепа. Семейна. На Запад е малко по-различно. Например отпуск в този вид, който се практикува у нас е дори вреден. Човекът се е настроил като бойна машина, отива си у дома за месец и се започва. Или е твърде хладен за близките си, или странен, или ненормален. Войникът или ще се разстрои, или обратно – ще започне да „се размразява“. И тогава – пак обратно в окопите в това състояние.

— Какво се случва с отношението на обществото?

[2]— Комфортна зона в нашата страна като цяло няма. Нито социална, нито обществена. Даже е неловко да показваш удостоверение за участник в бойните действия – не знаеш на каква дебелащина може да попаднеш. Дори и на мене ми е стресиращо да показвам удостоверението си, което заслужих честно за половин година. Но в обществото винаги съществува онзи процент, за който тези момчета са герои. Това е важна за момчетата – да разберат, че независимо от скотското отношение от страна на властта, на терористите и дори равнодушието на гражданите, винаги има хора, които вярват, че те са техни защитници, че те са герои. Ето заради тези хора, заради своето семейство – винаги има за какво. А когато има за какво – дори да е само заради един човек – това вече е достатъчно. Защо го правиш? За страната, за идеята. Сега ще кажа неприятна истина. Когато започнеш да се окопаваш, често се оказва, че патриотизмът, Родината, близките – всичко това е някъде далече. Като правило това, за което се бори човек е много по-земно, съвсем просто – заплата, самоутвърждаване, самооценка, желание за промяна или бягство от сложна житейска ситуация. Това е предизвикателство към самия себе си, това е въпрос на самооценка. Нашата война е доста сложна, защото край нас има саботажи и подкопаване. И на дейността и на духа. Ако момчетата са превзели позиции, загубили са побратими, заловили са трофеи, а за това ги навикват, лишават ги от премия: „не трябва да настъпвате без заповед“, „примирие“ – това е подкопаване на мотивацията. Затова трябва да са съвсем наясно – защо съм там – не е необходимо нещо глобално, нека тази идея да е дори меркантилна, това не е важно. Важно е да бъдеш честен със самия себе си и да разбираш заради какво – тогава ще има почва под краката ти. Не трябва да чакаш награди – трябва сам да си ги измислиш. Какво ще ме зарадва лично мене? Какво аз смятам за награда? Какво ме мотивира и вдъхновява? Когато си вътре в хаоса е много трудно това да се разбере. И отчасти работата на психолога е да помогне в намирането на смисъл и мотивация там, където всичко е отдавна загубено.

Войната е в някаква степен природен подбор. Моята позиция в това отношение е твърда. Този, който иска да живее, ще намери някакъв начин да оцелее. Той пие – не можеш да го измъкнеш. Какво мога да направя? Ако поиска, ще бъде силен. Ще оцелее. Нашето общество е такова, че ние се опитваме да се застраховаме от всички страни, не се примиряваме със загубите, а трябва да сме готови за това, че загубите – това е природен процес. Процентът на самоубийствата по цял свят е еднакъв, независимо от всички рехабилитационни програми. У нас към този момент има 500 регистрирани самоубийства. От тези, които се върнаха. Това е статистика само за самоубийствата, а ние не знаем нищо за алкохолиците и други подобни…

Общество ще плати за скотското отношение към своите войни. Нашето общество е разделено. И този разкол е 50% проблем на завърналите се и  70% на оставащите в окопите. „Правителството ни предаде. Хората в цивилния живот не ни разбират“. Момчетата, които се завръщат слушат, че те не са герои, и защо ли са отишли там. „Какво правехте там? Аз не съм ви изпращал там“. Светостта е хубаво нещо, но не е достъпна за много. Аз съм за честността. Ние сме в задник, така че, давайте да се учим да живеем в него. Трябва да разбереш за себе си за кого или за какво воюваш – не търси от другите да те наградят и признаят. Дори и героите да имат това право, нашето общество не е такова. То сега боледува и на него не му е до признаване на героите му. Докато вярваме, че някой ще ни награди, ще се сблъскваме с разочарование и загуба на смисъла.

— А как се отнасяте към религията, към капеланите на война?

— Вярата и религията са различни неща. Има самоотвержени капелани. Често това са или духовни хора, или просто истински мъже. Срещала съм и много достойни хора, и откровени търсачи на слава или адреналин. Не му се подредил животът, не му върви със семейството, или пък има вътрешен конфликт, който го тласка към промени чрез трагедия. Разликата между психолога и човекът на религията е в това, че аз работя с човека, независимо от това кой и какъв е той, аз го приемам такъв, какъвто е. Понятието „грях“ за мене не е работно понятие. Има понятия „проблем“, „особеност“, които трябва някак да разберем, взависимост от ситуацията и нашите възможности. А в религията има понятие за грях.
С какво се занимават мъжете, например, когато са изкарали трудно дежурство, били са под обстрел, върнали са се и са седнали да пият чай? Разказват за сексуалните си похождения, за жени – това е психо-физиологическо разтоварване. По принцип при докосването до жена, когато мъжът е силно емоционално натоварен и напрегнат, жената се превръща в отпущащ фактор. Макар да е и само разговор за това. Там, където има много смърт, винаги има много секс. Този механизъм ми е ясен чисто психологически. И изведнъж идва капеланът. А той е, например, целомъдрен мъж, винаги само при брака си, и той в някакъв момент започва да се срамува, започва да говори, че това е голям грях, прелюбодеяние и е по-добре сега да се покаем. „Хайде да поговорим за това“. Въпросът е той добро ли прави или лошо? По същността си той им забранява възможността за психологическо разтоварване. Затова от капелана се изисква тънко познаване на ситуацията и мъдрост. Имаше такива, които успяваха да се задържат на границата. Зная за случай, при който капеланът силно е подкрепил момчетата след смъртта на техен приятел, разкъсан на части. Той отишъл с тях да откара събраните останки и им казал: „Момчета, вие возите само тялото, а той е тук сега с нас, духът му е свободен, на него му е приятно, че вие се грижите за неговото тяло. Бог вече го е приел“. Това струва скъпо – да им се обясни, че те са направили всичко, което са могли.

Сега на мястото на военните действия, повсеместно може да се наблюдават прояви на езичество, където интуитивно те са по-уместни: бойците често използват за позивни животни, според своя характер и поведение. В езичеството има Бог на войната, тоест ти имаш свой бог. Който поощрява агресивните действия – това помага, защото във войната християнските „носи мир и опрощение“ са клин, който носи душевен разпад.

— А какво ще кажете за жените на фронта?

— По повод на любовните отношения – това е нормално. Там, където има много смърт, има и много живот, репродуктивните функции също продължават да работят, там те като цяла работят на пълни обороти, адреналинът се вдига на максимум – трябва да се има предвид, че това е война, която се развива винаги по своите закони. Има такива, които искат да попаднат в мъжка среда – там радостта е взаимна, не виждам нещо ненормално в това. А тези момичета – доброволци, които отиват там без сексуален подтекст – те помагат изключително много.Трябва да се разбира, че ако някой ме е прегърнал, и аз зная, че това не е сексуално предложение, не е натрапване, а проекция на майката, сестрата, дъщерята, това е просто недостиг на топлина. Аз го разбирам като психолог. А какво мислят обкръжаващите в този момент – това не е важно. Ще има много истории – дори и да ги няма, все едно – ще ги измислят. Това е стресов фактор за психолозите… Младите момичета до 25 години нямат работа на войната. Често жените отиват там, за да се реализират в мъжки колектив. Ако съществува някаква психологическа травма по мъжко-женската тема, то има голяма вероятност тя да се разгърне, и тогава проблеми ще имат всички. Трябва да се правят тестове преди приемането в армията. А при нас в момента дивизът е „вземаме всички, никого не изпущаме“.

— А жената в цивилния живот? Какво става например с променения кръг на общуване на нейния мъж, – у него често се появяват нови приятели – побратими от фронта, с които той прекарва много време?

— Жените често изпитват ревност спрямо обкръжението на мъжа си.  Жената трябва да разбере, че не е център на вселената, да изработи у себе си позитивно отношение към поствоенните братства на своя мъж, да прекарва с тях време. Момчетата са били там заедно, когато жените, родителите и децата им са били далече. Те са привикнали към екстремното, привикнали са към борбата със смъртта, към това, че могат да загинат всеки момент. В определен смисъл те са самураи. Като запознава жена си с колегите си по служба, мъжът завоалирано я допуща в своя свят – тогава тя трябва да мисли не за себе си, а да приеме това. У нас братството всъщност заменя рехабилитацията. Братството дори трябва да се подкрепя, за да могат момчетата да се събират заедно и да правят нещо, да строят някакъв общ дом, да излизат някъде заедно.

— Например както направиха лагера Кинберн или Пица Ветерано, където момчетата са заедно…

— Да, нещо такова: сиропиталище, градина, да направят люлка — да им се създават специални задачи. Момчетата са много обезценени.

— А семейството, жената, какво могат да направят, за да помогнат?

— Вэрши работа всеки стимул, своеобразна котва за връщането на тези, които още воюват. Това спасява. Аз имах случай, в който човек, загубил много от своите хора, взел граната и тръгнал към сепаратистите. Решил да вземе повечко със себе си. Докато вървял, си спомнил предишния живот. После ми разказваше: „Уморих се, исках да умра, вървях и си спомних как ти ми каза: „Обади се на мене. Защото ако ми позвънят от тебе, значи тебе вече те няма. А аз не чакам такова обаждане“. И аз си спомних момчето, което преди да умре молеше да позвъним на майка му. И си представих, че на тебе също така ти звънят“. И се върнах.

Ето тази котва го е спасила. Важно е да се накара войникът да разбере ценността си на само на думи. У войника е нарушена неговата емоционална сигурност, важно е тя да бъде връщана и подкрепяна. Смисълът се намира в това, че си потребен на някого, в незавършените работи у дома, в задълженията, в плановете за бъдещето. Всичко това, докато боецът е там. Близките могат да присъстват в телефонните обаждания, в мислите, в спомените. Приятелка, която непрестанно ти бърка в мозъка, мъчи те с капризи или търси пари не вдъхновява. Както и упреци от серията: „ти стана груб, затворен, зъл, различен, странен и т.н.“.

У дома физическата сигурност се осигурява от битовите ритуали. Когато човек знае по кое време се къпе, кога взема лекарства и т.н. Той престава да се тревожи от отсъствието на бъдеще, както се случва на война. Изобщо, много е важно да се изпълняват обещанията. Защото войникът разбира, че ако това беше на фронта, неизпълненото обещание се превръща в смърт… Ако той е агресивен – там трябват други действия. При това не трябва да се игнорира търсенето на лекарска помощ. На много тя действително е необходима. Освен това е важно да се даде опора и да се позволи на мъжа да се отпусне, да бъде за малко не най-силния и якия. Трудно е да бъдеш герой през цялото време. Най-доброто, което може да се направи – да му се осигури спокойствие, стабилност, дружелюбност и лично пространство. Като цяло половината от това, което е правил психологът на фронта или в болницата, става задача на близките. Не трябва да се рови в душата му, да се задават нетактични въпроси. Човекът е различен. От войната не се завръщат. Човекът се е прибрал с променена психика и реакции на света. Той е живял при екстремни условия, активирал е други адаптационни механизми и е придобил съответното отношение към живота. Той има два изхода: да стане много по-силен, или да стане по-слаб. Трябва да предъвче този огромен емоционален опит, който е получил, сложен опит, драматичен и травматизиращ – той трябва да бъде обработен и включен в нов жизнен път. Това може да даде подтик на нова личност. Такъв човек става по-силен, по-адаптивен, по-мъдър, на него разчитат вече различни хора, става по-силен – ако той успее да обработи опита си. Ако това не се случи, човекът започва да се пречупва, с всички съпътстващи психични отклонения – алкохолна и наркозависимост, непреминаваща депресия и т.н. У нас е разпространен алкохолизмът. Ако се е прибрал и се е запил, е сложно да се помогне. Нужно е присъствие и подкрепа от близките без „кога ще свърши това най-накрая, аз правя каквото мога, аз също пострадах“ – без претенции. Жената също се променя, когато чака мъжа си от война. Всъщност, тя воюва заедно с него. Процентът на разводите сега е много висок.

[3]Женщините започнаха да не разбират, че мъжът е длъжен да защитава родината си – ние дълго живяхме без война, няколко поколения.У нас ролите на половете са малко объркани. Готова ли е жената да приеме такъв променен мъж? Да се вои при психолог против волята му не бива. Защото по този начин жената му казва: „ти не си нормален“. В нашия манталитет има много страх и осъждане към ходенето на психолог, за нас това означава, че човекът има големи проблеми, и щом е отишъл там, значи с него е опасно да се общува. И близкият казва това. Затова е важно да бъде разбран и приет фактът, че това ще бъде дълга песен. Безусловно обръщането към психолог е отлична опора и за близките и за войника… Има такава притча: мъжът на една жена се върнал от война, и тя не го познала. Той приличал на див звяр. Ругаел, нахвърлял се срещу нея, отказвал да яде. Тя отишла при един мъдрец и го попитала какво да прави с мъжа си. Мъдрецът отговорил: „щом се е превърнал в диво животно, отнасяйте се с него като с диво животно, тоест опитомявайте го така, все едно че никога не сте го познавали. Но проявявайте толкова търпение и ласка, както при опитомяването на животно“. Мъжът й започнал да живее сам в една пещера (уединението по принцип е много важно. Самата аз се сблъсках с това). Първите дни тя просто ходела при него да го погледа. Привиквала го към своето присъствие. Когато той свикнал, тя започнала да му носи храна, която той в началото не вземал. Но тя упорито му носела и я оставяла встрани. После започнала да му я оставя все по-близо. И той започнал да я взема. След време успяла да поговори с него. А след още известно време той й разказал истории от войната. След това тя го поканила при тях у дома – и той дошъл. Известно време той идвал на гости сам у себе си. И едва след година той се прибрал в своя дом като стопанин – върнал се от войната.

Изобщо връщането е поне година. И тука е важно оставянето на спокойствие. Да не се проявява излишно любопитство, да не се разпитва, а просто да се подкрепя и да бъдеш до него. Не си струва да се казва: „Аз те разбирам къде си бил, аз също имам проблеми“ – не, вие не разбирате къде е бол той, и никога няма да разберете. И всички битови проблеми на него му се струват измислени и смешни, защото той е свикнал със съвсем различни проблеми. Трябва време, преди да си спомни, че и мирните проблеми са също проблеми. Трябва да бъде отчитан времевия фактор. Всяко растение има вегетативен период, период на развитие. Непрестанното му поливане няма да го накара да порастне по-бързо. И соларните лампи няма да помогнат да се ускори процеса – то ще расте по своя ритъм. Същото е с психиката. Когато оз се върнах от фронта, казах на мама: „Не ме пипайте поне два месеца“. Защото, когато се прибрах, мама започна да нарежда: „Трябва да отидеш в „жилищно настаняване“, трябва да си оформиш документите, трябва да направиш ремонт, а тука това, а тука онова“. Дайте време. А точно това е трудно дори и за хора, които разбират ситуацията – когато става дума за твой близък човек, те често отказват да разберат. Създайте битова сигурност… Към реалността връщат битовите ритуали, житейските. По пирамидата на Маслоу. Храна, топлина, сигурност… След това идва социалното и творческото. Например в неделя обядваме заедно. Това заземява. Важно е да се изгради доверие, което ще се превърне във въпросната котва.


Yola Bochkarova в интервю на Irina Schlegel [4]специално за InformNapalm. Превод: Joveto.

При използване на информацията е задължително поставянето на линк.
(
Creative Commons — Attribution 4.0 International — CC BY 4.0 [5])
Споделяйте с приятели в социалните мрежи.
Присъединете се към страниците на InformNapalm във
Фейсбук [6] / Туитър [7] / Telegram [8]
и получавайте оперативно информация за новите ни материали