Екипът на InformNapalm публикува мнението на руския журналист Аркадий Бабченко:

Питат ме непрекъснато: Аркадий, какво следва оттук нататък? Какво ще стане с Родината и с нас? Ами, какво ще стане, какво ще стане… Хайде да погадаем.
Известно време всичко ще си остава същото като сега. Петролът около петдесет, задълбочаваща се война в Сирия, Обама е гадняр, нова прохладна война, пълзящо орязване на пенсиите, бюджета, заплатите, парите и изобщо стандарта на живот.

Колко ще продължи това?

Не знам. Може две години. А може и двадесет и две. Подобни режими могат да бъдат доста стабилни. И бъдещото неизбежно обедняване на населението в никакъв случай не ги подкопава. Напротив: колкото е по-бедно населението, колкото е по-бедна страната – толкова е по-стабилна властта. За един диктатор няма по-голям подарък от програмата „петрол срещу храни”. Мизерия и външен враг – това е просто някакъв празник. Стига само телевизорът да работи. А у нас той работи с пълна пара. Деца може да умират и да падат от глад пред домовете си – но телевизорът няма да остане без финансиране.

Между другото, по повод на програмата „петрол срещу храни”… Може това да не се окаже хипербола. Европейската бюрокрация „запряга” много бавно и много дълго, но в края на краищата все пак започва да действа. И сериозните чичковци, изглежда, са решили, че игрите вече са стигнали твърде далеч и че е време да започнат да разговорят като големи хора. По всичко личи, че все пак е взето решение за сваляне на режима.

А в наше време режими не се свалят с колони от танкове, а със сриване на икономиката. Всички тези разговори – че въвеждаме санкции не против народа, а против режима, че не се борим с народа на Ирак, Корея или Русия, който ние уважаваме и смятаме, че той заслужава по-добра съдба, а с режима на Саддам Хюсеин, Ким Чен Ин или Владимир Путин – всичко това са приказки за бедняците. Сгромолясването на режима е възможно само чрез икономически колапс за цялото народонаселение, чрез сриване на икономиката в цялата страна.

И тя несъмнено ще бъде срината.

Взет е курс към изтласкването на Русия от полето на световната икономика.

Страшното е, че за суровинните държави този процес е практически необратим.

И трябва да се признае, че Путин го ускори като никой друг.

Нещо повече, този другар, този невероятен умник ускори финала и на въглеводородната ера.

Каменният век е свършил не защото са свършили камъните ©. Абсолютно по същия начин и ерата на петрола вървеше към края си не защото свършваше петролът. И вместо той, разполагайки с този петрол, по всякакъв начин да забавя процеса на преход към нови енергоносители, по всякакъв начин да забавя разработването на нови видове енергия и високи технологии и да продава петрол колкото се може по-дълго, в по-големи количества и на по-ниски цени, като се кланя и благодари, че купуват и използва това време и тези петролни долари за преход на икономиката на технологични, а не суровинни релси – другарят, въобразил си, че е началник на бензиностанцията, властелин на времето и монополист в сферата на енергийните ресурси на планетата, даде такова ускорение на научно-техническия процес в областта на разработването на алтернативни източници на енергия, които дори не е сънувал Грийнпийс.

За една година той направи това, което еколозите не можеха да направят половин век.

Зелените крещят от радост, пляскат с ръчички и се кланят доземи.

Плюс това доведе саудитците в Европа.

А такива пазари вече никой не връща обратно.

Значи, общо взето, мечтата на комунистите ще се сбъдне – у нас пенсиите наистина ще станат по сто хиляди. Проблемът е само, че същевременно един хляб ще струва десет хиляди, а апартамент на „Арбат” – сто милиарда, а милиардът ще е равен на сто долара.

Е, и трупове, разбира се. Без това не може. От Сирия ли ще идват, от някоя нова Чечня ли, от Украйна ли (между другото, не бих си правил илюзии, че в Украйна всичко вече е приключило) Русия вече постоянно ще бъде в състояние на война, докато Путин е на власт, ще се променя само театърът на военните действия. И ако в Сирия нещо се обърка и тази война престане да решава задачата за отвличане на населението от вътрешните проблеми, театърът на военните действия може лесно да бъде прехвърлен обратно в Донбас. С някакво ново настъпление към Харков.

Тук не трябва да се търси някакъв тактически и стратегически замисъл. Тази война решава съвсем различни задачи – всякакви други, но не военни. Бедността, войната, лагерите и зомбосандъкът /телевизорът – б.пр./ – това са четирите стълба на този режим.

А след това – в един прекрасен момент – всичко ще експлодира. Изведнъж, изцяло, мигновено и навсякъде. Както казва умният Sergey Smirnov – катастрофата ще бъде кратка, но абсолютна.

Практиката показва, че са достатъчни сто-двеста въоръжени, организирани и сплотени мъже, за да затъне в хаос един стохиляден Славянск. За да затъне в хаос една страна като Русия, ще бъдат достатъчни десет банди по десет хиляди души. А тук те могат да бъдат събрани още през първата минута.

Няма смисъл този период да бъде подробно описван – той ни е буквално пред очите. Всичко се случва в пряк ефир. Достатъчно е да погледнем ДНР и ЛНР. Всичко ще бъде абсолютно същото.

Тук ще има една голяма ДНР на една шеста част от сушата – от море до море. С алкохолици на пропускателните пунктове, отрязани глави в реката, изтезания в мазетата, изчезване на бизнесмени и публични екзекуции на позорния стълб.

Царят тихичко ще бъде удушен в задния двор на Кремъл или напротив – ще бъде обесен радостно на паметника на Дзержински на Лубянка. Ще го обесят същите онези осемдесет и шест процента, които сега са влюбени в него, и в първите редици ще бъдат именно онези, които сега крещят най-силно колко е велик и незаменим; а на следващия ден ще бутнат и паметника.

А след това, когато всичко приключи, тук, върху развалините, оцелелите ще получат в дар едно външно управление.

Светът няма да се осмели да остави тази населена с идиоти с ядрено оръжие територия да заплашва цялата останала планета. И ще предприеме някакви стъпки.

Ще свалят царя от въжето, ще свалят и Дзержински, ще забият в пиедестала американски знамена, ще докарат хуманитарна помощ, тълпящите се на опашка за пилешките „бутчета на Буш” ще си разкървавяват физиономиите, ще махат радостно пред телевизионните камери на CNN и BBC, ще разказват колко мразят Путин и обичат Хилъри или Тръмп и за пореден път ще благодарят на Америка за елдата и праха за пране. Американските знаменца в тази страна изобщо скоро ще станат много търсена стока. Подарявам идея за бизнес.

Като външен управляващ след едни демократични, открити, честни и законни избори (а в тази страна, общо взето, винаги могат да бъдат провеждани честни и открити избори – тя честно, искрено и открито ще гласува за този, когото й покажат по телевизора, така че, да се призная, не разбирам за какво е нужен Чуров /председателят на руската ЦИК, обвиняван за фалшифициране на резултатите от изборите – б.пр./ ) – та като външен управляващ ще бъде назначен някакъв условен Алексей Навалний. Или дори не условен, а самия той – ако не изчезне безследно в лагерите на НКВД и надживее ДНР. Или Дмитрий Медведев. Или още някой приблизително на същото либерално ниво, който горе-долу устройва всички със своята способност да прави компромиси.

Общо взето, наш руски Хамид Карзай. Или Джалял Талабани. Това е президентът на Ирак след Саддам.
Карзай-Навалний с подкрепата на външното управление ще си изкара своите два мандата и този период ще бъде сравнително спокоен.

Дори може би този период ще бъде най-добрият в историята на Русия през двадесет и първи век – най-спокоен, без войни, трупове и сътресения, със сравнително стабилно ниво на бедност и дори някакъв минимален подем в икономиката.

Но това, което беше – вече няма да бъде никога.

Нищо няма да приключи с връщане към предишното положение – това трябва да е ясно.

Вече няма да има никаква енергийна свръхдържава. Никакви златни петролни долари. Никакви дворци и собянински плочки по улиците. Никакви Сочи и Красная поляна. Никакво ставане от колене.

Нищо от тези неща вече няма да го има.

Никой никъде няма да приеме обратно Русия. Никакви „Големи осмици”, „Големи двайсетици”, Европейски съюзи и срещи на върха.

Имахме невероятният уникален шанс да се превърнем наистина в една от водещите държави в световната общност, бяха ни предоставени в кредит ВСИЧКИ възможности, отвориха ни всички врати и ни пуснаха във всички общности, усмихваха ни се и ни стискаха ръцете, но ние по най-тъпия начин проиграхме всичко, използвахме посипалите се от небето пари за дворци, олимпийски веселби, мерцедеси, военни паради, войни, убийства и крясъци за величието ни.

Беше ни даден шанс, но ние отново показахме на целия свят едно единствено нещо: ние не сме в състояние да генерираме демокрация, технологии, икономика, стабилност, развитие и безопасност.

Ние сме в състояние да генерираме само путиновци в различни версии.

А подобни страни предпочитат да ги държат на една ръка разстояние в областта на държавите от третия свят, като им се усмихват учтиво иззад заключената врата.

Повторно такива кредити не дава никой.

Общо взето, с външното управление тук ще бъде една Северна Бразилия – огромна обрасла с дървета територия от полутретия свят, без някакви големи сътресения, доста стабилна, равномерно бедна (с изключение на столицата), но в чиято дълбока провинция един дявол знае има ли живот, няма ли…

А тъй като страната не само идиотски проигра този невероятен уникален шанс, но така и не научи нищо от настъпването на мотиката, то Северна Бразилия ще бъде тук за кратко.

Карзай ще изкара двата си мандата, като разбира се, нищо няма да може да модернизира – защото това нещо по принцип не може да бъде модернизирано, но и защото никога вече няма да има петрол по сто и петдесет, а друга икономика освен суровинната така и не беше изградена. Пък и защото вече няма да има смисъл – ще се оттегли триумфиращо, на негово място ще дойде някой вече съвсем невзрачен и съвсем кекав негов наследник, чието име никой така и няма да запомни – и с това започва началото на края на периода на относително затишие.

Твърде дълго тук беше унищожавано всичко, което е поне със сантиметър над шишето бира „Жигульовское”.

Твърде дълго, векове наред в етноса беше убиван гена на свободолюбието, свободомислието, предприемчивостта, трудолюбието, самостоятелното и различното мислене, критичното възприемане на информацията. А през последните сто години изобщо беше рязан до корен.

Путин направи главното – извади на повърхността цялата човешка мерзост. Цялата ненавист, цялата ксенофобия, цялата агресия. Най-гадните, най-долните, най-черните черти на човешката природа. Това дори СССР не го направи. Дори съветската идеология само декларираше, че пролетариатът е класа-хегемон, а всъщност хегемон беше класата на трудовата интелигенция, инженерите и учителите, физиците и лириците.

А Путин издигна от дъното и превърна в класа-хегемон не просто лумпените – защото лумпените могат да не бъдат агресивни – той превърна в класа-хегемон агресивните дребни криминални престъпници.
Да, този ген на свободолюбието и свободомислието има невероятната способност да се възражда от нищото.

Колкото и да са унищожавали Русия в сталинските лагери, през гражданската война, в наказателните батальони през Втората световна, по мазетата за мъчения и чрез изкуствен глад – към седемдесетте години фактически от нищото се образува прослойка на интелигенцията.

Но тази регенерация не може да продължава безкрайно.

В края на краищата, територията стига до такъв стадий, когато вече просто не може да израсте нищо светло и хубаво. Гражданското общество просто не разполага с време, за да се формира, да достигне онази концентрация, онзи процент, необходим за задействането на механизма на промените – неговите членове ги убиват по-бързо, отколкото те се появяват на бял свят. Тях просто по селата ги колят хлапаци с мачете.

Извършва се конголизация на страната.

Русия се движи именно към конголизация.

В това Северно Конго от тъмнината ще плъзнат вече абсолютно дестилирани чудовища. Пределното зло.

Еталонно. Без примеси.

Смес от КГБ, Гестапо, поп Дмитрий Смирнов, Чаплин, Милчаков, Герман Стерлигов, Охлобистин, Проханов-Лимонов-Дугин, Тесак и Безлер.

Един православен ИДИЛ, общо взето.

Страната ще се превърне в някаква кръстоска между Ирак, Хаити, Сомалия, Колумбия, ИДИЛ и ДНР.

В столицата, охранявана от правителствените войски, все още ще има някакъв живот – като в Могадишо – както и в още два-три големи града. Но господ да опази душата и разума ви, ако ви се прииска да отидете отвъд московското околовръстно шосе след като се стъмни…

В Магадан ще има просто един банален тъп бандитизъм. Но затова пък абсолютен.

Владивосток и Калининград ще започнат да опитват да създадат своя държавност, като гледат с квадратни очи това, което се случва в съседните региони, и ще образуват Приморска и Прибалтийска руски републики.

В Чечня ще остане Кадиров. В равнината. А в планините ще възникне нова версия на ИДИЛ. Както и в целия Северен Кавказ. С тази територия можем да започваме да се сбогуваме още сега.

В Ростов, Краснодар, Ставропол – изобщо на юг – ще възникне някаква Южна народна казашка република. Там ще наказват с камшици, ще пият, ще режат за скрап останалото оборудване на рудниците, ще воюват с чеченци-ингуши-дагестанци и ще пеят песни за коня и атамана. От време на време в крайграничните райони ще навлиза украинската армия и ще се опитва да въведе ред поне в близост до границата си – както Израел от време на време навлиза в неконтролираните крайгранични райони на Ливан – но това също няма да има никакъв ефект.

А между Владивосток и Урал ще се настани Китай. От море до море. От океан до океан. До самия Северен полюс. Байкал ще стане най-посещаваното от туристи място на планетата. Цената на имотите там ще литне до милиони юани. Рускоезичните жители на Благовешченск, Красноярск и градчето Тикси ще се молят за здравето на китайската комунистическа партия, ще се возят с хубави коли по отлични магистрали с десет платна и ще си мислят какви късметлии са – а те наистина са късметлии – да се асимилират, да забравят езика и да се разтварят във великата империя.

На останалата територия няма да има нищо. По-точно, там ще има едно вече съвсем изтормозено население, което ще се крие по избите в селата, а над главите им върху разрушените къщи ще се разхожда войната – насам-натам, периодично, но постоянно.

В края на краищата всичко това ще приключи с една малка национална държава Московия, както от Римската империя в крайна сметка е останала Италия. Като се премине, обаче, през един период на десетина малки разпокъсани княжества.

Римската империя се е разпадала триста години, Руската – вече сто, но в днешно време процесите се ускоряват, така че роякът от разпокъсани княжества ще е налице в рамките на сто години.

Първият етап – пълната конголизация на страната (по аналогия с Ирак, където процесите на разпад се развиваха по същия модел, който виждаме сега в Русия, и със същото отчитане на ускоряването на процесите, но и опозитно на повишената инерционност на огромната територия) бих казал, че ще приключи за около 30-40 години, но властта прави всичко възможно да ускори тази басня до максимално възможната скорост, так че всичко може да се случи по-бързо.

Каквото и да се случи, Русия при всички положения ще напусне световната сцена, постепенно с течение на времето ще й отнемат ядрената сопа, ще престане да се набутва при съседите (Конго повече не безпокои съседите си), а какво ще се случва вътре в страната – никого няма да го вълнува особено.

Впрочем, все още съществува алтернатива. Все още остава някакъв шанс, че лудницата все пак ще се върне към някакво горе-долу адекватно състояние.

Но, за съжаление, напоследък все по-често си мисля, че това няма да е промяна на вектора, а само поредното забавяне на процеса на разпадане на империята.

Историческият вектор, струва ми се, вече е определен.

Автор: Аркадий Бабченко, руски журналист

Източник: Эхо Москвы

© InformNapalm. Превод: IvSher. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект.