Пропагандаторът избира момент, в който може да каже:

 ние не се борим срещу вас, ние се борим срещу
такива и такива, които ви лъжат.

П. Лайнбарджер. Психологическата война (1954)

Украйна се намира в условия не само на въоръжено противостояне срещу Русия, но и на информационно-психологическа война. Тази война има свои правила за водене, своя тактика и стратегия.

Един от най-старите психологически методи на пропагандата срещу противниковата страна се състои в това максимално да се размие нейната представа за противника, да се постигне изчезването на ясното и разбираемо виждане за врага, срещу когото се води война.

Образът на истинския враг може да бъде изкривен и да му се припишат хуманни цели и фиктивна мотивация. Окончателен и отличен резултат от пропагандната работа е формирането у противника на представата, че „не с тези воюваме”, че истинският враг, истинското зло са някъде на друго място, а най-добре вътре в страната. „Ние сме ваши братя, ние също сме хора като вас и се борим не срещу вас, а срещу нацистката олигархна власт, за самоопределение, за по-добър живот”, – могат да бъдат думите на опитния руски пропагандатор.

В условията на хибридна война точният фокус и ясното разбиране са особено важни.

Кой друг, ако не хората, които са се намирали в тесен контакт с противника, може да даде най-ясна представа за противника? Този извод е най-налагащ се. Само, че в този случай съществува опасност от вече не от умишлено изкривяване на информацията от пропагандата, а от включването на подсъзнателния механизъм, който е кръстен „стокхолмски синдром”

В 10:15 сутринта на 23 август 1973 година, в банка в центъра на Стокхолм влиза 32 годишният  Ян Ерик Улсон. Той вади автоматичен пистолет, стреля във въздуха и изкрещява: «Партито започва!»

Улсон взема за заложници четири служители на банката (три жени и един мъж) и се барикадира заедно с тях в трезора. Престъпникът иска три милиона крони (около $700 хиляди по курса от 1973 година), оръжие, бронирани жилетки, каски, спортна кола и освобождаването на бившия си съкилийник Улафсон. Престъпникът заплашва, че ще убие заложниците в случай, че исканията му не бъдат изпълнени.

Два дена по-късно отношенията между престъпниците (Улсон и освободения Улафсон) и заложниците се променят значително, по-точно се подобряват. Заложниците и бандитите си общуват приветливо, играят на кръстчета и нули. Пленниците внезапно започват да критикуват полицията и искат тя да престане да полага усилия за тяхното освобождаване. Една от заложниците, Кристин Енмарк, след напрегнати преговори на Улсон с правителството, звъни лично на премиера и му заявява, че заложниците изобщо не се страхуват от престъпниците, а точно обратното, симпатизират им и настояват незабавно да се изпълнят техните искания и всички да бъдат пуснати.

«Разочарована съм от вас. Вие си стоите и търгувате с нашия живот. Дайте на мене, Елизабет, Кларк и крадеца пари и два пистолета, както искат те, и ние ще си отидем. Аз настоявам за това, аз им имам доверие. Организирайте това и всичко ще свърши. Или елате тука и ни заменете със себе си », – заявява тя.

Когато Улсон решава да демонстрира на властите своята решителност и за да бъде по-убедителен да рани един от заложниците, жените уговарят колегата си Свен Сафстром да влезе в тази роля. Те го убеждават, че той няма да пострада сериозно, но това ще помогне да се разреши ситуацията. След освобождаването си Сафстром твърди, че на него дори му е било донякъде приятно, че Улсон е избрал него за тази роля. За щастие, минава без излишна стрелба.

На 28 август, на шестия ден от драмата, полицията превзема помещението с щурм след газова атака. Улсон и Улафсон се предават и заложниците са освободени.

Възвръщайки свободата си, заложниците твърдят, че през цялото време са се страхували повече от евентуален щурм на полицията, отколкото от престъпниците. След края на историята между бившите заложници и престъпниците се запазват топли отношения. Според някои сведения четворката дори е наела адвокати за Улсон и Улафсон.

Описаният психологически феномен, на пръв поглед парадоксален, получава името „стокхолмски синдром”. Наричат го още синдром на идентификация с агресора, синдром на здравия разум и др.

Стокхолмският синдром може да бъде разглеждан като автоматичен, посъзнателен емоционален отговор на ситуация, в която човек става жертва. Подчертаваме, че става дума именно за НЕОСЪЗНАТА реакция, тоест жертвата не решава съзнателно, че такова поведение е най-полезно за нея в заплашващата я ситуация, в която е попаднала.

Феноменът стокхолмски синдром представлява развиването на позитивна емоционална привързаност на жертвата към нейния насилник, а понякога и на насилника към жертвата.

Синдромът се развива по един, или по няколко, от изредените сценарии:

• Заложниците развиват положителни чувства към своите похитители, към терористите;
• Заложниците развиват отрицателно чувство към властите;
• Терористите развиват положителни чувства към своите заложници.

При това жертвата не осъзнава ирационалността на собствените си чувства, загубвайки способността да оценява критично ситуацията, съответно и възприемането на терориста, неговата личност, мотивите му и поведението му се изкривява. Жертвата ОБЛАГОРОДЯВА насилника, надценява го или му приписва високи морални качества, грижа за нея, принуждение да действа по този начин. Например жертвата може да оправдае терориста, обяснявайки поведението му с това, че не е имал друг изход, и че те двамата, всъщност имат много близки по същността си проблеми.

Всъщност стокхолмският синдром е нормална психическа реакция на ненормални събития. Той играе ролята на защитен психологически механизъм в условията на витална (опасна за живота) заплаха.

Счита се, че стокхолмският синдром възниква на базата на механизма на идентифицирането на жертвата с агресора, описан от Анна Фройд още през 1936 година. Под идентификация с агресора тя има предвид процес, в който въплащавайки се в агресора, приемайки неговите атрибути или имитирайки неговата агресия, жертвата се преобразява от този, когото заплашват, в този, който заплашва. По този начин пасивността се превръща в активност, помагайки да се избегне непоносимата тревога, унижението и чувството за безпомощност.

Пример за драматичен случай на идентификация с агресора е историята на Пати Хърст – внучка на американския милиардер и медиен магнат Уилям Рандолф Хърст. Тя е отвлечена от квартирата си в Калифорния на 4 февруари 1974 година от членовете на ляворадикалната терористична организация „Симбионистка освободителна армия” (Symbionese Liberation Army – SLA). Хърст прекарва 57 дни в шкаф с размер 2 м на 63 см, преживява физическо, психологическо и сексуално насилие.

За нейното освобождаване терористите искат семейството й да раздаде продоволствен пакет за 70 долара на всеки беден жител на Калифорния и да напечатат в масов тираж пропагандна литература. Това би струвало на Хърст 400 милиона долара. Семейството обявява, че му е невъзможно да изпълни условията на SLA и предлага на похитителите 6 милиона долара на три части по 2 милиона. След като роднините на заложничката организират раздаването на хранителни продукти за 4 милиона долара и едно денонощие преди освобождаването на момичето, обещано от терористите при условие на заплащане на още 2 милиона, групировката разпространява аудио обръщение, в което Патрисия Хърт обявява встъпването си в редовете на SLA и отказва да се върне при семейството си.

Хърст получава боен псевдоним Таня, в чест на Тамара (Таня) Бунке, загиналата сподвижница на Ернесто Че Гевара. В състава на бойна група на SLA «Таня» участва в ограбването на две банки, обстрел на супермаркет, няколко случая на кражби на автомобили и вземане на заложници. Обявена е за издирване и арестувана на 18 септември заедно с четири други членове на SLA.

Идентификацията предполага приемането на ценностите на други хора и техните норми като свои, дори и те да противоречат на предишните разбирания на жертвата. В дълбок смисъл идентификацията с агресора е реакция на ситуация, от която не можем да избягаме и в която сме загубили надежда, че външният свят ще ни дойде на помощ и ще ни защити.

Освен вътрешният механизъм за идентифициране с агресора, се изолират и външни фактори, способстващи развитието на стокхолмски синдром:

• контакт с терориста очи в очи;
• продължителността и най-важно – преживяването на ситуацията „на заложник” като стабилна и продължителна;
• общ език: вероятността от развиване на стокхолмски синдром нараства, когато заложник и терорист общуват на един език;
• престой в изолация;
• положителен контакт на терориста със заложника.

В никакъв случай не трябва да се смята, че всички заложници и военнопленници попадат под въздейстието на стокхолмския синдром, – видяхме много ярки примери, когато това не се е случило. Но можем да допуснем, че стокхолмският синдром, в условията на военно противопоставяне в източна Украйна, е един от факторите, предразполагащи към изкривената представа за терористичните формирования „ДНР” и „ЛНР”.

Става дума не само за хората, преминали „през мазето”, но и за всички граждани, които дълго време живеят в окупация. Обобщавайки ситуацията, получаваме модел на терористичен акт, където ролята на заложници играят гражданите, живеещи в окупираните територии, а терористите са незаконните въоръжени формирования и властите на Русия, а украинската държава и нейните органи на властта попадат в ролята на страната на която се поставят искания и ултиматуми. Недоволството от Украйна и подкрепата за екстремистите в тази ситуация могат закономерно да нарастват.

Точно затова са важни внимателната и претеглена оценка на хората, ситуациите и процесите, протичащи в източната част на страната, отчитайки възможно въздействие на вражеската пропаганда и подсъзнателни фактори, изкривяващи представите. Това предупреждение на първо място се отнася до публичните лица, политици и журналисти, които дълго време са се намирали в контакт с терористичната войска и с вражеските пропагандатори. Много лесно може несъзнателно да се поддадеш на въздействието на стокхолмския синдром и да се превърнеш в инструмент в ръцете на агресора.

Автори Христина Турецка, Лукиян Турецкий специално за InformNapalm.org. Превод: Joveto. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект

Използвана Литература

Coleman J. C. Abnormal Psychology and Modern Life. 5th edit. 1972.

Frankel J. Exploring Ferenczi’s Concept of Identification with the Aggressor: Its Role in Trauma, Everyday Life, and the Therapeutic Relationship. Psychoanalytic Dialogues. Issue 12(1), February, 2002. P. 101–139.

Namnyak M., Tufton N., Sampson E. L. et al. ‘Stockholm syndrome’: psychiatric diagnosis or urban myth? Acta Psychiatrica Scandinavica. Volume 117. Issue 1, January 2008. P. 4–11.

Turner James T. Factors Influencing the Development of the Hostage Identification Syndrome. Political Psychology. Volume 6. Issue 4 (Dec., 1985). P. 705–711.