Кристиан Жереги

Кристиан Жереги е режисьор, завършил Руският държавен институт по кинематография; роден в Москва; отскоро получил украинско гражданство; активен участник в Майдана и един от създателите на документалния цикъл „Вавилон-13”, с който обиколи половин Европа; участник в АТО и режисьор на документалния филм „Краят на земята” – замислящ и чувствителен филм-портрет за бойците от АТО, за хората, които отидоха на фронта да изпълнят гражданския си дълг – да защитават Родината си от окупаторите.

Кои са тези хора? Ние няма да видим техните лица по телевизора и няма да прочетем имената им във вестниците, само в сухите сводки и новини понякога се промъква името на тяхната бригада и оповестяват цифри: толкова загинали, толкова ранени. А съвсем по човешки, всички ние трябва да знаем какви хора са били те (и дай Боже да са), кой е човекът, излязъл през вратата на дома си, захвърлил своя привичен живот, прекрасно разбирайки, че връщането е само опция, и съвсем не е гарантирано… Бизнесмени, артисти, лекари, свещеници, шофьори, просто момчета – всички тях ги обединява едно – желанието да защитят. Кристиан даде ексклузивно интервю на нашето издание InformNapalm за създаването на своя филм „Краят на земята”.

– Каква беше за тебе пролетта на 2014-а година?

– След Майдана заминах за Крим. Там снимах за BBC. Буквално два дена след разстрела на „Небесната Стотица” с мен се свързаха от BBС и ми осигуриха билет за Крим, за да заснема за тях група репортажи. На 24 февруари пристигнах в Крим – там още нямаше никого, но вече се появяваха първите признаци на това, което се готви. Тогава през нощта ми се отдаде да снимам малък документален етюд, нарекох я „Блокпост” и след това беше включена в сборника „Вавилон” – за това, как през нощта, през блокпостовете преминаваше руска военна техника. По-късно ми се отдаде да заснема няколко кадъра, които веднага бяха взети от СНН и пуснати под заявление на Путин, че никакви руски военни няма там. А моите кадри са със зелени човечета…

След това снимах репортаж за PBS Frontline – американския телевизионен канал. По-късно те пуснаха филма «Battle for Ukraine», а в Крим аз снимах в качеството си на техен кореспондент, докато режисьорът беше в Харков. Именно по време на снимките на този репортаж стреляха по нас – по време на завземането на една от последните бази, докато разбиваха вратата с БТР-и, започнаха да стрелят по нас, журналистите, с бойни патрони. Аз заминах от Крим един от последните, след референдума.

– Веднага ли замина в АТО?

– Не. След този случай, аз реших, че повече никъде няма да ходя да снимам. По принцип. Върнах се в Киев. Нервите ми бяха опънати до край. Когато по тебе валят бойни куршуми, а ти още не си се сблъсквал с такова – автоматни откоси по тебе… това е чувство. Това тогава наистина ме пречупи. Защото ти просто си седиш с камерата – нищо не можеш да направиш. Спаси ме бронираната жилетка.

Когато след това пристигнах в Киев, аз буквално не знаех къде да се дяна. За известно време заминах за Европа на фестивали, пропътувах през 15 града – от Германия, през Австрия, Унгария, Холандия, даже в Хага бях – показвах „Вавилон” (алманах за Майдана). Когато се върнах, разбрах, че момчетата от моята стотица на Майдана се стягат да заминават за АТО. Моят стотник от Майдана станал комбат, Андрей Висота. Отидох при него, после на учения през целия юни, и тогава започна забавянето – доброволците ги пущаха много неохотно, отказваха да изпратят още един батальон от Майдана на фронта. И ето – стои си моят батальон в гората край Киев, аз съм по работа в Киев, и изведнъж ми предлагат да направя документален проект. А това изобщо не е евтино, макар и заради ненормалната логистика. В Крим аз пътувах на 8 различни места за ден, по часовниковата стрелка, буквално по цялото крайбрежие на полуострова. По 18 часа в колата. На практика през този месец живеех в автомобила. Същият луд график се предполагаше, че ще имам и в зоната на АТО. С една дума, благодаря на „1+1” за финансирането и логистичното обезпечаване – без тях нищо нямаше да се получи. Сценарий нямах никакъв. Какъв план, когато снимаш в зоната на АТО? Това е абсолютно непредсказуема среда – просто отиваш в зоната, където се водят най-активните бойни действия, улавяш моментите…

Временната ми база беше в Днепропетровск, и оттам пътувах насам-натам. Пристигнах там през юли. А моят батальон, 25-и „Киевска Рус”, срещнах вече на фронта. По това време се намирах в Счастие, нямах възможност да се измъкна от там, и се срещнахме, чак след като батальонът вече беше участвал в боевете в Дебалцево и беше понесъл загуби… Не може да се каже, че срещата ни беше радостна. Общо прекарах в АТО 4-5 месеца. От юли до ноември.

– А как изобщо попадаше в различните батальони? Предварително ли се договаряше за пристигането си, или отиваше произволно?

– Ами след като ми направиха прес-карта за АТО, тя ми осигуряваше възможност да снимам, но като цяло решавах някак интуитивно. Договарях се с пресслужбата на сектора, за да имам достъп за снимане, отивах в някой определен батальон, а после просто се разхождах и си търсех герои. Някъде оставах за една нощ, някъде само за един ден…

Има такъв психологически момент, че когато прекараш с хората дори и само една нощ, и ти привикваш към тях, и те към тебе, и към камерата ти; тоест ти преставаш да бъдеш журналист, който просто минава, нещо снел, свалил, и къде ще пусне този материал, и няма ли после сепаратистите да идентифицират позицията по тези кадри… Изобщо това беше главният проблем при всички снимки – да не се предадат позициите. Аз имах асистент шофьор. Но след това той се отказа. Каза, че не е готов да работи при такъв риск за живота си.

– Защо?

– Ами, защото ние ходехме на предната линия, редовно попадахме в неконтролирани територии, където на няколко пъти обстрелваха колата ни. Човекът не беше готов за такава работна ситуация. Ние имахме една такава старичка, бяла Волга, която постоянно се чупеше, и се случваше понякога да седим под обстрел и да сменяме гума. Ей така. Но аз не съм посивял.) Страшно ми беше много пъти. Страшно точно да пътувам, защото в зоната на АТО нямаше каквато и да е достоверна информация къде и кой населен пункт под чий контрол се намира – да се проверява тази информация по официалните канали беше абсолютно безполезно. Често те самите не знаеха каква е обстановката към даден момент и ни даваха невярна информация, заради която сме попадали на сепаратистка територия, и ако говорим честно, на нас просто много ни провървя, че се измъкнахме от там.

– А на тебе случвало ли ти се е да се сблъскаш с тях директно?

– Два пъти. В Донецк попаднах на техен опорен пункт. Случайно. Разполагах с невярна информация и с голяма скорост влязох в техен блокпост. С разветия флаг на Украйна на калника и още един на покрива за допълнение, с автомобил с маскировъчни цветове. Те така се шашнаха от такава наглост, че даже не успяха да реагират, гледаха ме с ококорени очи. А и аз самият се ошашавих от трикольора, който видях там, автоматично обърнах и точно толкова бързо си заминах.

Подобен опит имах още веднъж. В началото на филма има кадри от сепаратистки блокпост. Това е снимано в центъра на Славянск, когато още беше окупиран. В Славянск пристигнах през април, след Крим (все пак отидох), с фалшиви документи на журналист от лента.ру – друга възможност да попаднеш там нямаше. Тогава амбициите ми бяха по-големи – всички заснети кадри бяха от покрайнините, а аз се надявах да заснема нещо такова – интервю със сепаратисти, още по-добре с ФСБ (федерална служба за безопасност на Руската федерация)… Честно, надявах се, че може пък да стане. Но буквално веднага, след като влязох в града, се натъкнах на много подковано момиче – помощница на Стрелков-Гиркин, такава една цялата в слушалки и телефони. Те вече си имаха някаква своя самостоятелна система – за отчитане на машини, отчитане на хора. Тя веднага ме изпрати в известната на всички сграда на СБУ – като пристигнете, акредитирайте се там и всичко ще бъде ок. Аз вече обръщах, когато тя изведнъж сложи при мене в колата съпровождащ с автомат. Веднага разбрах, че това беше всичко.

Изпратих по три свои канала сигнал СОС, казах им, че са ме прибрали. И ние тръгнахме към сградата на СБУ, където тогава заседаваха сепаратистите. Спаси ме моята московска наглост. По пътя аз спрях колата до блокпост, в движение включих камерата, а заедно с това и краен московски акцент, и започнах да командвам всички наоколо – Хайде, слагайте качулките! След 20 минути аз съм в ефир! Какво сте се разположили!… все в този дух. И те си помислиха, че щом съм толкова нагъл, значи сигурно имам основание. Нищо не ме попитаха, даже документи не ми поискаха. А този блокпост беше буквално на 15 метра от сградата на СБУ.

Взех две интервюта да им замажа очите, и си заминах. След това по целия път ме тресе…

– От какво най-много се страхуваше по време на снимките?

– Най-много се страхувах да не попадна в плен. След този случай, изведнъж разбрах, че във всеки един момент могат да ме пленят. Плашех се не само от това, че ми беше напълно ясно какво ще направят с мене в този случай, но и затова, че у себе си имах цял куп материали, защото не можех постоянно да се моткам до Днепропетровск и да предавам там материалите си, нямах време – това са 8 часа път и аз пътувах до Днепр веднъж на две седмици. Така, че носех със себе си целият материал, а две седмици снимки не са малко. И се боях да не би да предам позициите на нашите. Тоест да поставя под точен удар от порядъка на 100 човека, изведнъж. В някакъв момент взех решение, че жив няма да се предам в плен. И това не е героизъм, по-скоро обратното – от страх. Руснак, попаднал в плен…

В най-добрия случай щяха да ме докарат жив в Русия, но там… Така, че от този момент нататък на бронежилетката ми винаги имаше и бойна граната. И така, с нея, си пропътувах до ноември.

– Какво за тебе беше най-важно по време на създаването на филма? Какво искаше да покажеш на зрителя?

– Какво да покажа… Преди няколко дена ми звъня приятел – режисьор, и ми говореше, че трябва да се снимат филми без авторска позиция. А аз разбирам, че без нея не мога. И това е такъв филм, в който аз безапелационно съм избрал своята страна и я показвам на целия свят пристрастно, през моите очи, през призмата на моята душа. Така се получи, че това е единственият пълнометражен филм (наистина, по-кратък от час) за доброволците. Страшно и тъжно е, че тези доброволчески батальони, които тогава първи, сами заминаха на фронта не заради мобилизация, а заради зова на душата си – тях сега масово ги избутват, отвеждат, забравят за тях. Нека този филм да остане като напомняне за това, че тях ги имаше, и какви бяха. Нека хората да знаят защо и за какво беше всичко това…

Можете да гледате «Краят на земята» на долната връзка:

Кристиан Жереги в интервю за InformNapalm. Материалът подготви Ирина Шлегел. Превод: Joveto. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект