Да бъдеш или да не бъдеш: самоубийствата в плен

Част от опитите за самоубийство в „Изолация“, които са останали в паметта ми, са показателни. Изключение прави случаят, когато човек се опита да отвори вените си с пирон в състояние на шок след изтезанията. Но и в тази ситуация не настъпи летален изход: под денонощно наблюдение, той беше спрян, и след това прехвърлен от единична в обща килия, където вече самите затворници се грижеха за него.

Аз самият станах неволен свидетел на разговора му с охраната, докато минаваха по коридора пред нашата килия. Надзирателят се опита да го успокои, докато той викаше „вие не разбирате! Няма да издържа още веднъж това!“, описвайки един от най-жестоките видове мъчения – с електрод в ануса. Без да разбира, че на това място това е просто система, обикновен случай, този човек наистина се опитваше да обясни на надзирателя всичко, което са му направили, и в което той самият още не можеше да повярва.

Друг опит за самоубийство беше на мъж, когото бяха измъчвали едновременно със сина му, на една маса. Трябва да кажа, че изтезанията са цял комплекс от мерки, които не се свеждат само до причиняване на физическа болка. Когато синът му се напикал заради неволното свиване на мускулите (на двамата им пущали ток в ануса и гениталиите), започнали да крещят на баща му: „Погледни си синчето – опика се като пале!“.

По думите на този човек нито самите мъчения, нито вероятността да умре не са му донесли толкова болка, каквато е изпитал в този момент. Но този разговор се проведе много по-късно, а тогава в нашата килия докараха човек с дълбоки електрически изгаряния и окървавена глава. Беше опитал да се самоубие като си пробие черепа в металния ъгъл на нара в мазето на „Изолация“.

Бяха го прехвърлили в нашата килия, защото бяха приключили „работата” по него и задачата на администрацията вече беше той да не се самоубие. Вечерта се появи друг проблем: от седем до осем и половина той изведнъж ставаше напълно дезориентиран, не разбираше къде се намира и изпадаше в състояние на делириум. Цяла седмица той беше измъчван по това време, – и като дойдеше вечерта, а в коридора се чуеха и най-малките стъпки – ръцете му започваха да треперят неистово, той сядаше на ръба на нара до вратата на килията и започваше в несвяст да „търпи, сине, търпи, търпи, търпи“, наистина вярвайки, че сега е в мазето със сина си. На практика той не реагираше на думите ни и опитите да го успокоим, затова се налагаше да го сложим да седне, да го натиснем леко по счупените ребра, и после да го разсейваме с разговори за риболов и мината (той беше миньор и рибар).

В крайна сметка освободиха сина му, като напомниха на баща му, че винаги могат да го върнат обратно, ако нещо се обърка в съда. Спомням си, че когато синът му излезе на свобода, по някаква причина си помислих, че да излезеш по този начин е до известна степен по-лошо, отколкото да продължиш да „седиш“. Вчера си се наслаждавал на живота и си очаквал дете от любимата жена, днес се оказваш разсъблечен в едно и също мазе с баща си, обливат ви с вода и ви пущат електричество, а месец по-късно те освобождават, просто защото някой е решил, че за делото им стига бащата. Животът не е ли пълен абсурд?

На мене самия ми трябваха почти две години – две години живот в „Изолация“, – за да стигна до вероятно основната мисъл, която научих от случващото се тук. Да избереш съзнателно живота, когато всичко говори в полза на смъртта – вероятно в това е отговорът на всичко. Отговорът за смисъла, прошката, ако изобщо може да бъде поставен такъв въпрос, отговорът за същността на нашето „Аз“. Самият аз по-скоро чувствам, отколкото да разбирам този отговор, но определено не става въпрос за внезапна любов към живота или нещо подобно. Да обичаш живота там, където крещят от мъчения и лаят под наровете, е кощунство, и в интерес на истината пред себе си трябва да призная, че самоубийството там е здравата мисъл. Работата е там, че „Изолация“ – това не е разказ за войната. Тя е за човека. Ще се опитам да поясня мисълта си.

Ще бъде грешка да се счита, че зад тези стени издевателстваха само над „укропите“, към които спадаха всички, обвинени в „шпионаж“. Напротив, към нас се отнасяха и от гледна точка на възможен обмен, което означаваше, че човек не трябва да има видими белези, изгаряния и счупвания. Докато техните собствени – т. нар. „опълчение“, представляваха за служителите на „министерството“ и останалите просто месо, материал за тренировки, когото могат буквално да размажат на пода, без да се страхуват от последствия.

Администрацията на „Изолация“ беше напълно наясно, че нито един руски телевизионен канал никога няма да ги интервюира, нито едно местно издание никога няма да напише за тях. Тези хора не са съществували, не ги е имало страданията им, те са никои. Точно по тази причина „Изолация“ е черта, през която като премине човек се чувства бог, постъпвайки като дявол. Тя е разказ за всеки от нас, особено за тези, които са преминали през това и са били готови да направят същото с онези, които са издевателствали над тях.

Разговарял съм с много от затворниците, и повечето от тях стигаха до едно и също – ако имат шанс да отмъстят, няма да се замислят и за секунда. В лицата на тези хора в балаклави се отразяваш ти самия, разбирайки в момента на изтезанията, или просто на техния смях, че си готов да им направиш по-тежки неща от тези, които са направили с тебе. И ако администрацията на „Изолация“ знаеше всичките ни мисли, едва ли щяхме да влезем под душа без белезници. Но никой не отиде по-далеч от мислите: имаше хора, които се „разкриваха“, но никой не се хвърли срещу охраната. И това е друг отделен въпрос – защо така? В най-лошите моменти броят на затворниците в „Изолация“ достигаше до 70 човека, но няма нито един случай на масово неподчинение на администрацията.

По дяволите всичко?

Връщайки се към въпроса за самоубийството – или, както го наричахме между себе си, „по дяволите всичко“, заслужава да се отбележи, че щом на човек му позволят да си поеме дъх и да се отдалечи от първоначалния шок, се оказва, че между живота и смъртта стоят ред съвсем обикновени фактори, които го оставят на тази земя. Това са и образованието, и религиозността, и любовта на близките и към близките, и страхът от смъртта, и дори житейски егоизъм. Някои от нас казваха, че не сме готови да се самоубият, защото самоубийството ще заличи всичко, през което вече са успели да преминат. Оказа се, че всеки нов ден на мъчения и унижения се превръщаше в стимул да издържим следващия.

Един от съкилийниците ми, когото бяха измъчвали в продължение на месец прикован с белезници към решетките в мазето (така че дори бутилката с гранясала вода трябваше да взема с краката си), ми каза: „Не съм готов да дам живота си толкова евтино. Да умра на фронта като воин – да. Но да умра като куче на нара, и те за пореден път да напишат „сърдечна недостатъчност“ – няма да направя това“. Интересно е, че този човек не сваляше „пакета“ в който го измъчваха, и така ходеше и в „кабинета“ – с парчетата скоч, в които го омотаваха за да прикрепят жиците. Когато го попитах за това, той се пошегува и каза, че „пакетът“ му е скъп като спомен. Ще добавя от себе си, че в списъка с причини да живеят, някои наистина имаха само едно – отмъщението.

Така или иначе въпросът за самоубийството в крайната ситуация, в която те поставят пленът и затворът, излиза далече извън рамките на обикновената психиатрия, като е повече екзистенциална, отколкото механична. Ако в нормална среда мислите за самоубийство сами по себе си са индикация за хоспитализация или най-малко за задълбочена работа с човека, – тогава може ли да се счита за отклонение решението на танкист, който предпочита изстрел в главата, пред бавна и мъчителна смърт в горящия танк? В среда, в която физическите страдания са съчетани с дълбока психологическа травма, мислите за самоубийството изглеждат по-скоро норма, отколкото отклонение, предназначено да те избави от същите тези страдания.