Победата на Украйна в настоящата война не е според сценария, който съществува в главата на много от европейците.

За да се приближим до победата, трябва поне да я визуализираме грамотно.

В крайна сметка важно е това, което древните римляни са наричали gravitas: търпение, самообладание и преценка. И смелост.
Защото без смелост, всички останали достойнства не струват нищо.
Ерик Севарейд, американски журналист

На следващият ден след победата на Джамала в „Евровизия“ разговарях с представителка на една от европейските държави. Тя приличаше на разтревожена птица: Украйна победи Русия, при това в толкова драматичен финал, пък и с такава „политическа“ песен – какво ли ще стане сега, дали Европа не прекали с подкрепата си за Украйна…? В оня момент си помислих: нещо я няма смелостта на нашия континент.

Победата на Украйна в настоящата война не е по сценария, който съществува в главата на много от европейците. Нашата битка между доброто и злото на тях им се струва вътрешна украинска трагедия. Така за тях е по-разбираемо. Така им е по-удобно. Така е по-комфортно. Илюзията за „гражданска война“, предполага посредничество и миротворчество от страна на Европа. Истината за външната агресия предполага, че европейските реалности трябва да се преосмислят основно. Истината поставя Европа в центъра на тази война. Илюзията я поставя над войната. Трябва ли да се учудваме, че много „се самозалъгват с удоволствие“?

Много от европейците отдавна биха се предали на наше място. И въпросът не е в ядрената мощ на Русия. Нито в руското демонстриране на сила. Дори не е в това, че политическа Европа постепенно се превръща в подобие на супермаркет, в който с бавна походка се разхожда „Газпром“ и прибира в кошницата си един след друг влиятелни политици. Всички тези фактори са важни, но на практика отразяват нещо по-голямо – „духът на времето“, който кара Европа да се съмнява в себе си.

Историята е най-големият шегаджия, и едновременно с това разобличител. Джордано Бруно и Джузепе Калиостро в едно лице. Тя вдига поколения на барикадите, а после им се присмива в очите. Върху руините от великата война и Берлинската стена тя създаде „Единна Европа“, едно от най-великите творения на човешката цивилизация, сравнимо с епохата на Възраждането или с епохата на Просвещението, и веднага, по време на живота на същото това поколение, го изправи на края на пропастта. „Духът на времето“, който само 25, дори 10 години  преди това, се стремеше към повече свобода и демокрация, изведнъж се разтече като в картина на Салвадор Дали. Лозунг на деня стана „прагматизмът“ – красива дума, зад която се крие принципът „свобода и демокрация за нас, а за вас – както се случи“.

Едва ли някой ще каже открито, но в момента интересите на европейците са насочени към установяване на нов баланс с Русия. Това като минимум. А като максимум – към излизане на огромния руски пазар, на който няма да попречат нито путиновите войни, нито нарушаването на правата на човека. До 2014 година всичко се движеше в тази посока. От една страна Европейският Съюз се разширяваше красиво, от друга  се оформяше, условно казано, околопутиновия „руски свят“ – общност от страни, където свободата и демокрацията не са потребност по подразбиране, а разкош попредпочитание. Както би казал Остап Бендер, «квази уна фантазия».

Икономическите перспективи бяха вълнуващи. Проектът «Единна Европа» трябваше да се влее в евразийската верига ЕС – Русия – Китай. Вече се градяха планове за единна евразийска железопътна линия на основата на транссибирската магистрала. Вече се трасираха на картата автомобилни пътища Западна Европа – Западен Китай. Вече бяха спечелени невероятни пари за олимпиадата в Сочи. Вече около руския, украинския и останалия постсъветски капитал се беше разрастнала широка гора от сенчести, и поради това много печеливши услуги на Запад. Очакваше се „руският свят“  да се превърне в ново пространство за ръст на Европа. А Европа трябваше да стане източник за съвременни технологии и инвестиции за „руския свят“.

И изведнъж гръмна 2014-а. Всичко се разсипа. Украйна отказа да бъде част от руското пространство. Русия престана да се преструва, че е Европа. В Европа се появи пукнатина – в началото тънка като косъм от путиновата плешива глава, по-късно все по-широка и дълбока. Идеалите се заогъваха под натиска на егоистичните интереси. Европейската сигурност в утрешния ден се заплете в потоците от сирийски, либийски, иракски, афганистански (само не и украински!) бежанци. Лампата угасна. Настанаха мрачни времена.

За Русия Украйна застана на пътя й към възстановяване на имперския й статус. За много в Европа – на пътя на обогатяването им. Трябва ли да обяснявам защо сме предмет на люта ненавист от страна на едните и на преднамерено неразбиране от страна на другите? Не, че е лесно да бъде разбрана Украйна – понякога и самите ние не разбираме Родината си. И все пак фактът, че през 2013–2014 година хората излязоха на Майдана със същите помисли, с които източниците германци разбиваха своята стена през 1989-а, би трябвало да среща разбиране. Уви, далеч не винаги го срещаме.

«В Украйна продължава развитието на единна Европа, това е очевидно!» — казваме сами на себе си. Уви, явно е очевидно за нас, но не за тях. Това отчасти може да се обясни с нашите наслоени проблеми като корупцията и хроничната безотговорност на политическата класа. Но все пак корените на проблемите са другаде. Обективно погледнато на нас ни е много по-трудно, отколкото на тях. Източните германци гребяха по течението, ние гребем срещу течението. Те разбиваха стена, която и без това се рушеше. Ние „се удряме в скала“, която заяква. Времето на мостовете, уви, отмина. Връща се (в крайна сметка в най-близката обозрима перспектива) времето на стените.

Европейският Съюз, меко казано, е отслабен (липсата на единна реакция на отравянето на Скрипал е поредно доказателство). НАТО е разцепен (колко струва трансатлантическото партньорство без доверие на партньорите един в друг?). Русия е силна на думи, но като икономика и общество е тежко болна и не проявява никакъв интерес към лечение. Китай е силен и икономически вездесъщ, но остава затворен сам в себе си. Америка… Американските новини понякога напомнят сюрреалистичен сериал – само не е ясно кратък или безкраен.

Къде е нашето място в този свят на рушащи се устои и призрачни перспективи? Отговорът вероятно се състои от две части – вътрешна и външна. Вътрешно мястото на Украйна зависи от успеха или неуспеха на реформите. Възможно е да озадача много хора, но моето чувство е, че никога не сме били толкова близо до успеха. В крайна сметка списъкът с „проблемните въпроси“ по време на скорошната визита на австрийския президент в Украйна беше безпрецедентно къс, а списъкът на желаещите да дойдат в Украйна – впечатляващо дълъг. Да, много още не са взели окончателно решение за Украйна, защото… Защото се води война.

Обемът на приетите реформаторски закони, количеството нови хора във властта, добрата воля за промени, ограничаването на бюрокрацията, нивото на свободата и креативността във въздуха – всичко това е още далече от заветните 100%, но вече има достатъчно за отскок. От този отскок ни отделя само една дума – „война“. Именно защото сме толкова близо до успеха, врагът излиза от кожата си и убеждава нас и себе си, че отиваме към пропастта. Точно, защото между нас и успеха стои войната, врагът не бърза да я приключи. Аз, обаче съм убеден, че войната може да бъде завършена.

Веднага щом думите «Украйна» и «война» престанат да звучат заедно, при нас ще дойдат сериозни европейски инвестиции. Това ще е случаят, когато западният „прагматизъм“ ще сработи в наша полза. Инвеститорите се интересуват само от две неща – готовността на украинците да работят честно и регламентирани условия за бизнеса. Първото винаги го е имало в Украйна. Второто се появи през последните години. Остава последното условие – да се направи всичко, за да не виси над Украйна проклятието на войната.

Сега за външния отговор. Очевидно не може да се променя същността на нещата. Русия няма да престане да бъде вълк, от когото трябва да се изпитва боязън. Украйна няма да престане да бъде кълбо от нерви и воля, устремено към очистване от собствената си мръсотия си и грях. И доколкото тя вижда в Русия отражението на тази мръсотия и грях (а в последните години и непровокирана злоба, лъжа и агресия), то и траекторията на украинското движение ще бъде далече от Русия.

Далече от Русия – в каква посока? Европа също няма да престане да бъде това, което е. А именно – идея, която запалва сърцето, и която е просмукана в кръвта на повечето европейски нации. Идеята за свобода и демокрация, благодарение на които може да се постигне мир и благосъстояние. И докато европейската идея не е обезценена, за нас не е обезценен и Европейският съюз. Затова, впрочем, именно срещу идеята отправя основните си усилия Кремъл. Точно затова „гейропа“ и „толерастията“ са главните му плашила.

Да, вътрешно Европа се стреми към помирение с Москва, и рано или късно, когато дойде моментът, тя ще пристъпи към това помиряване, независимо от нашите емоции. Със същата степен на вероятност може да се прогнозира и по-нататъшно отказване на Европа от конфронтация в руско направление. Но все пак от условията и обстоятелствата на помирението между Европа и Русия, ще зависи дискредитирането или утвърждаването на европейската идея. От тази гледна точка Украйна е тест за Обединена Европа. Грубо казано – предадат ли Украйна – продават душата си. Затова никой не се кани да ни предава. Ще търсят компромис някъде между двете крайности – капитулацията и конфронтацията.

Очевидната опасност за Украйна е в нарастването на националистическите тенденции в Европа. Достатъчно е дори повърхностно да се разгледа европейската политика през последните години, за да се разбере: национализмът не е любов, национализмът е егоизъм. В Европа няма по-големи поддръжници на Путин от националистическите партии. Има и такива, на които нашата болка не само им е безразлична, но дори ги радва.  Колкото по-слепи сме ние, колкото по-скоро изгорим в нашата треска, колкото по-бързо си прегризем един на друг гърлата, толкова по-лесно ще е след това да се каже: тази Европа прегоря, дайте да строим друга.

За Путин това ще бъде историческа възможност да коригира курса на европейския кораб, да счупи трансатлантическата връзка. Което автоматично би означавало излизане от модела на Обединена Европа и разбягване по националните квартири. Което, от своя страна, би вдигнало Русия на нивото на Гъливер в страната на лилипутите. Този мрачен сценарий също има място в битието, макар че е много малко вероятен, все по същата причина – за разлика от Съветския Съюз, Русия не разполага с идея, която да сплоти около нея някой друг, освен джобни политици или носталгични диктатори. Русия се научи да прониква в европейските глави и джобове, но да запалва европейските сърца не е по нейните сили.

При цялото разнообразие от политически течения, днешна Европа може да се раздели на два лагера – либерален и националистически. Европейският национализъм ще се опитва неистово да ни изтръгне от Европа и да ни запрати в „руския свят“, където ни виждат те. Никакво разширяване на ЕС не се предполага в тяхното виждане за бъдещето. Те още не са се примирили напълно и с членството на Румъния и България. На ред е извиването на ръце по повод влизането на балканските страни. За Украйна в Европа тези трагични герои засега дори и не се канят да мислят. И по-добре е да не ги плашим. Макар, че мястото на Украйна е в Обединена Европа. Тези, на които тя е скъпа, вече започват полека да свикват с тази мисъл.

Ясно е, че само една либерална Европа не е достатъчна, за да престане да се пръска светът. Америка, с нейните бъдещи парламентарни, а после и президентски избори, остава неизвестната величина в скоби, от която зависи твърде важен междинен отговор за Украйна. Ричард Н. Хаас, многогодишен президент на американския Съвет по международни отношения (познаващите Америка, ще разберат от каква величина е), наскоро публикува статията «Сбогом, либерален световен ред». В нея той поставя на Запада диагнозата: загуба на елитите на влиянието над народа. С други думи, един от най-умните аналитици на Америка констатира следната ситуация: по времето, в което управляващият елит на Русия напълно контролира народа си, Западът рискува да се превърне в ходещо кълбо от нерви, на което главата и тялото нямат връзка. Идеална среда за популизъм. Страшна и много ненавременна диагноза. Надявам се да е прибързана. Все пак в края на статията Хаас дава бледа надежда, че ноемврийските избори ще покажат ще се помирят ли в Америка главата и тялото. Ако не се случи – в света ще стане още по-тъмно.