
Днес се навършват точно седем години от началото на руската агресия срещу Грузия. Кремъл показа, че от основаването на Москва в 1169 г. от Андрей Боголюбски, характера на външната политика на Московия/ Руска империя/ Съветския съюз/ Руска федерация не се е изменил: натиск, изнудване, опити за дестабилизиране/ разбиване/ конфликти/ сеене на раздори си остава крайъгълен камък за Кремъл в отношенията му със съседите.
„Українські Новини“ ни напомнят за тогава, в горещия август на 2008 г.
Исторически контекст
Рухването на Съветския съюз беше съпроводено от редица военни конфликти подстрекавани от Москва. Клането между арменци и азербайджанци в Нагорни Карабах, в което със симпатиите и с негласната си поддръжка, Кремъл беше изцяло на страната на официалния Ереван. Войната в Приднестровие, в която молдовците се противопоставиха на всички видове „казаци“ и „доброволци“ (разбира се при пълният „неутралитет“ на дислоцираната в района 14-а армия на РФ).
И накрая, двата изцяло етнически конфликта разстърсили в началото на 90-те Грузия, ръководена от националистта -дисидент Звиад Гамсахурдия. През 1992 г. сепаратистите от Абхазия започват война против официалната власт в Тбилиси. Следва да се отбележи, че в Грузия по това време не е имало армия като цяло, и властите често са хвърляли в бой различни /нередовни/ формирования, като неконтролируемата от никой група „Мхедриони” на Джабо Иоселиани. В един момент новият президент издава заповед за временно прекратяване на огъня. Абхазите и поддържащите ги северокавказски терористи от отряда на Шамил Басаев, както и вездесъщите руски „доброволци“ и „казаци“ използват тази пауза за прегрупиране и след това завземат ключови градове на Грузия, извършвайки мащабни етнически чистки и изгонване от Абхазия на 200 хиляди грузинци. От тогава до 2008 г. Абхазия съществува като непризната марионетна квази-държава, изцяло зависима от руската помощ и руските туристи.
В друга грузинска провинция, Южна Осетия, през 1991 – 1992 г. също така върви бавно, но не по-малко брутален етнически конфликт, в следствие на което е фактическата независимост на град Цхинвали и населените с осетинци населени места в региона. В същото време, разположените в шахматен ред грузински села остават под контрола на Тбилиси. Като цяло, въпреки раните от гражданската война, отношенията между грузинци и осетинци остават относителни добри, движението – свободно, дори и представителите на организираната престъпност работят перфектно в контрабандата, в трафика на хора и прехвърлянето на крадени автомобили по между си.
Ситуацията започва да се променя след „Революцията на розите“ в Грузия през 2003 г. С пристигането на екипа на Саакашвили и началото на мащабните реформи – в Кремъл го възприемат като лично предизвикателство. Най-малко от 2005 г. Русия започва да се готви за война. Методично изгражда инфраструктура за инвазия. Така например, в Абхазия е възстановена железопътната мрежа и са създадени няколко съвременни руски военни бази. В Южна Осетия беше създадена голяма военна база Джаве. В самата Русия, в Северен Кавказ с бързи темпове се създава военна инфраструктура – създадоха се бази, ремонтираха се планински пътища, построиха се нови и се укрепиха стари мостове.
В Грузия, властите също не губят надежда да върнат загубените си територии. Още в през 2004 г. грузинските войски се опитват да върнат Цхинвали, но не успяват. След това, когато успешните икономически реформи позволяват да се напълне хазната, Михеил Саакашвили започва да създава съвременна армия, която я тренират американски инструктури. Също така, Саакашвили с борбата с корупцията блокира цялата контрабанда с Южна Осетия – основен източник на съществуване на анклава, което окончателно отблъсва Цхинвали в ръцете на Москва. Единственият източник за запълване на „бюджета“ в региона стават руските пари, а единствените доходи – военна служба в т.н. „опълчение“.
Ескалация
Очевидно първоначално руската агресия е планирана да започне в началото на май 2008 г. и трябваше да започне от Абхазия. През целия април в непризната република се струпват войски и техника. Грузинците алармират и се обръщат към междунардната общност. В потенциално взривоопастния регион пристигат представители на ООН, ОССЕ и Европейския съюз, с Хавиер Солана включително /Главния секретар на НАТО в този период/.
Паралелно с това грузинските военни „пускат“ през медиите потенциални планове на Генералния си щаб: в случай на атака от абхазците на Верхнее Кодори /Кодорското дефиле – регион населен от малък народ, грузинци наричани „свани“/ ще форсират през река Ингури и ще ударят по Сухуми. Това е било ясно послание за абхазците, че агресията срещу Грузия от територията на Абхазия няма да остане ненаказана. В крайна сметка, дипломатическия натиск носи плодовете си и Саакашвили се среща с Медведев и ситуацията за известно време приключва.
На 15 юли, 2008 г. Южна Осетия обвинява Тбилиси за минохвъргачен обстрел на гр. Цхинвали. След това престрелките в Южна Осетия рязко се увеличават. Паралелно с това през целия юли в непризнатата република през руския Северен Кавказ преминава безкраен поток от „доброволци“ от всякакви разновидности, включително донски, кубански и даже иркутски „казаци“, чеченски екстремисти и прочие „опълченци“.
Режимът на Кокойти в Южна Осетия започва мащабна пропагандна кампания на тема: „Грузинците ще ни нападнат. Но ние не само ще ги отблъснем, но ще стигнем и до Тбилиси“. В същото време руската 58-а армия през целия юли провежда мащабни учения на грузинската граница.
На 1 август се увеличава калибъра на използваното в престрелките оръжие: отначало е до 120-мм, а след това на 122-мм. Комисията за пресата и информацията на „република Южна Осетия“ пуска панически съобщения: „грузинските снайперисти унищожават мирни жители!“. Към информацията е поставена снимка: на превързочната маса лежи млад мъж в камуфлаж.
На 6 август „Интерфакс“ съобщава, че осетинските „опълченци“ са унищожили 2 грузински БТР-а и са изтласкали грузинците от билото над село Нули. „Върви мълчаливата анексия на Южна Осетия“ – коментира тези събития „президента“ Кокойти.
На 3 – 4 август „президента“ Кокойти обявява евакуация. По думите на очевидци града е бил почти пуст.
Война
На 5 август в град Цхинвали пристига грузинският държавен министър за реинтеграция Тимур Якобашвили. Кокойти отказва да се срещне с него, и Якобашвили се среща с командващия руските миротворци Марат Кулахметов.
На 7 август Якобашвили пристига отново в града. Той е трябвало да пристигне с руския посланик Попов, но Попов му съобщава, че в Гори се е спукала гумата на автомобила му. „Казах му да сложи резервната гума – казва Якобашвили – но той ми отговори, че резервната също е спукана“.
Тогава Якобашвили се среща с Кулахметов, който му заявява, че Кокойти е извън контрола му, и че той не може да организира среща с „президента“. Единственото, което Кулахметов може да препоръча – е едностранно прекратяване на огъня. При това Кулахметов моли – каквото и да става, не стреляйте.
На същият ден 7 август, около 20.30 часа осетинските формирования атакуват грузинското село Нули. През това време, вечерта, грузинската бронирана техника се движи към Цхинвали.
В 23.00 часа тежката артилерия със 152-мм, неизползвана до момента в конфликта, открива огън по село Тамарашени, в непосредствена близост с Цхинвали – което е грузинско село разположено по протежението на Транскам.
„Бяхме в кабинета“ – руския журналист Юлия Латинина цитира Тимур Якобашвили – „когато дойде известието за обстрела на Тамарашени“. Президентът каза: „Не отговарят”. След това му звънят, той вдигна телефона и лицето му побелява. Питам го: „Какво става?“ – „Колона от 150 единици бронирана техника се движи към Рокския тунел“.
В този момент, осъзнавайки, че руската инвазия вече е започнала, Саакашвили дава заповед да се превземе Цхинвали. След кратък артилерийски обстрел на грузинските специалните части с Хамъри, почти без съпротива, влизат в града. Едновременно с това грузинците взимат под контрол останалите осетински села около града, а основните сили се придвижват към военната база в Джаве с цел да я превземат и затворят границата с Русия в района на Рокския тунел.
В ранната сутрин на 8 август руската авиация бомбардира грузинските позиции. Под въздушните атаки попадат и разпръстнатите грузински части движещи се към Джаве.
В 15.00 часа руското ръководство официално обявява за началото на военни действия срещу Грузия, признавайки по този начин фактически за инвазията си.
В 17.00 часа руснаците обявяват за установяване на контрола над Цхинвали, което е било очевидна лъжа. Но лъжата е, за да се направи – 58-а армия 3 дни се опитва да стигне до града по единствения път – Транскам – лежащ по протежение на грузинския укрепен район.
Едновременно с това руската авиация и артилерия масирано бомбардират опитвайки се да отблъснат грузинците от града. В същото време 4-а въздушна руска армия започва да бомбардира цялата територия на Грузия.
На 10 август Саакашвили нарежда на грузинската армия да отстъпи. В този ден руските подразделения и „опълченци“ влизат в бомбардирания град.
На 11 – 13 август нашевствениците преминават административната граница на Южна Осетия и Абхазия, и влизат в градовете Гори и Зугдиди, окупират Ахалгорийския район на областта Южна Осетия, пленяват и взривяват лодките на грузинската брегова охрана в Поти. Паралелно с това „опълченците“ и „казаците“ устройват етническо прочистване в пленените грузински села в Южна Осетия. По-късно с характерния си изказ Кокойти (Едуард Джабеевич Кокойти ) потвърждава етническото прочистване: „Ние там (на пленените територии), всичко „изравнихме“ – хвали се Кремълската марионетка.
Грузинската армия не оказва съпротивление и се готви да защитава Тбилиси. Президентите на Украйна, Полша, и държавите от Балтика отиват в Грузия, за да вземат участие в масовия митинг против войната, под дулата на руснаците (окупационната войска е тогава на 40 км от Тбилиси). В крайна сметка, на 15 август Саакашвили, а на 16 август – Медведев подписват така наречения „план Саркози“ със следните точки:
1. Избягване на използването на сила
2. Окончателно прекратяване на всички военни действия
3. Свободен достъп до хуманитарна помощ
4. Връщането на Въоръжените сили на Грузия по местата на постоянната им дислокация
5. Изтегляне на Въоръжените сили на РФ на линията предшевстваща началото на военните действия
6. Начало на международното обсъждане за бъдещия статус на Южна Осетия и Абхазия и начини да се гарантира трайно сигурността им.
Грузинците изпълняват своята част от плана веднага. Що се касае за руснаците, те се отдръпват от своята част в споразумението. И на 26 август РФ признава „независимостта“ на марионетките си – Абхазия и Южна Осетия, като по този начин отказва да изпълнява точки 5 и 6 от „плана на Саркози“.
Аспекти от външната политика
Да се върнем няколко месеца назад. През април 2008 г. румънската столица е домакин на срещата на държавите членки на НАТО.
Президентите на Украйна и Грузия – Ющенко и Саакашвили възлагат големи надежди за тази среща – те се надяват техните държави да получат така наречения План за действие за постигане на членство в Алианса. Формално – разписан лист със стъпки, без привързаност към дати, при изпълнението, на които може да се повдигне въпроса за членство на държавата в НАТО. Неформално – признаване от Алианса за реални переспективи за членство на Украйна и Грузия в НАТО.
Предоставяне на такъв план на Украйна и Грузия е единодушно подкрепено от президента на САЩ Буш, както и от лидерите на Полша, страните от Балтика и редица други държави от Източна Европа. Категорично се противопоставят канцлера на ФРГ Ангела Меркел и Никола Саркози. Посочват се различни причини, но реалната – желанието да не се раздразни Кремъл – срамно се подтиска.
В крайна сметка, разбира се предоставянето на плана за членство на Украйна и Грузия е блокирано (в НАТО всички решения се приемат с консенсус, достатъчно е един глас „против“ за да не се приеме дадено решение). Мнозина вярват, че решението относно не предоставяне на план за членство на Украйна и Грузия става спусъкът, който позволява на Москва да извърши агресия.
По време на войната и след това имаше много шумни заявления, особено от тогавашната администрация във Вашингтон, за това, че с агресията в Грузия, „на Русия няма да и се размине“.
В действителност европейските държави много бързо се върнаха към политиката business as usual.
Що се отнася за САЩ, екипът на Джордж Буш в същата година беше сменен от демократите и „президента на света“ – Барак Обама – инициира политика на „рестартиране“, с цел да се възстановят отношенията с Кремъл.
Сега само мързеливците не цитират Чърчил за проблема при избора на войната и позора. Постоянната политика за умиротворяване на Кремъл, която в действителност започва на срещата на НАТО в Букурещ и продължава до ден днешен; геополитическото малодушие напомня за Мюнхен 1938 г.; с нежеланието да се бориш за своите приятели и за ценностите си; с нежеланието да помогнеш на приятелите си с реални дела и реално въоръжение западните лидери през всичките тези години подхранваха реваншисткото чудовище, възприемащо (боят се, основателно) всяка отстъпка като признак за слабост.
Затваряйки очите си пред Руската агресия в 2008 г., световните лидери създаха прецедент, който позволи на Русия да смята, че ръцете и са развързани за държавите от бившия Съветски съюз. И това в крайна сметка доведе до анексията на Крим и инвазията в Донбас.
Тогава, през 2008 г. на Запад избраха безчестието. И вече имат втора война.
Автор: Максим Викулов | ukranews.com | 08.08.2015
(с) InformNapalm. Превод: Dian M. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект
2 Responses to “Годишнина от началото на руският реваншизъм: „Числото на звяра 08.08.08“”
2015-09-23
Путин превръща Сирийското крайбрежие в още един Крим | InformNapalm.org (Български)[…] […]
2015-11-11
Руските „миротворци“ във войната през август 2008 г. | InformNapalm.org (Български)[…] Годишнина от началото на руският реваншизъм: „Числото… […]