Редакцията на международната доброволческа общност InformNapalm помества материал, публикуван за първи път на 25 ноември на сайта Censor.net. Оригиналната статия е допълнена от автора, предвид събитията, случили се до 2 декември т.г. Материалът е подготвен от Максим Майоров, съавтор на книгите „Донбас в огън. Пътеводител в зоната на конфликта“ и „Крим зад завесата. Пътеводител в зоната на окупация“. Тези издания бяха високо оценени в експертните среди, преведени на 5 езика и разпространени в различни страни чрез дипломатическите мисии на Украйна и международни организации. Административни карти на Карабах, използвани в статията са израбитени заедно с картографа-дизайнер Андрий Карбивничий.
(забележка: легендата на български е добавена от преводача за улеснение на българските читатели)

Есенната война на 2020 г. насочи вниманието на света към Нагорни Карабах. Арменско-азербайджанският конфликт продължава там от три десетилетия. Неотдавнашната ескалация обаче драстично промени контурите на линията на съприкосновение, което доведе до значителни политически последици. Имахме възможност да наблюдаваме настъплението на Азербайджан в реално време. Съвсем бързо наблюдателите научиха имената на населени места и области, запознаха се с ландшафта и транспортната инфраструктура на региона.

Въпросите за географията на Карабах обаче остават. И без това сложната административна система на региона претърпя нови значителни реформи още по време на конфликта. Твърде много анклави, алтернативни (азербайджански и арменски) преименувания и граници за регион, по-малък по размер от украинската Тернопилска област.

Решихме да изясним това заедно с картографа-дизайнер Андрий Карбивничий. За по-голяма яснота създадохме четири карти на административно-териториалното устройство на Карабах и прилежащите територии: късен съветски период, предвоенен (2020 г.) с азербайджански и арменски наименования, както и карта на промените, които се случиха пред очите ни като последствие от победата на Азербайджан.

Зоната на анклавите

Арменско-азербайджанското политическо пространство в Южен Кавказ е зона от анклави и тесни коридори, които свързват или разделят териториите на административни единици. Това нее случайно, тъй като дори по времето на установяването на границите на съветските републики през 20-те години на миналия век местните народи се заселват много смесено. Било е почти невъзможно да се начертаят удобни и в същото време „справедливи“ граници. Разбира се, има и политически съображения. Отделни територии по време на събитията от 1918-1921 г. придобиват политически статус, който не може да бъде игнориран. В тази статия няма да се спираме на конкретните мотиви за очертаването на такива граници.

Дали определена област е анклав или ексклав зависи от позицията на наблюдателя. „Чуждестранните“ участъци на тяхна територия са анклави. Собствените земи, отделени от основния масив, се наричат ​​ексклави. Най-големият екслав в Кавказ е Нахчиванската автономна република, която е отделена от основната територия на Азербайджан от арменския регион Зангезур или Сюник. В резултат на арменско-азербайджанския конфликт прекият и най-краткият път между Баку и Нахчиван беше блокиран. Така основният маршрут заобикали Армения и Иран – през Грузия и Турция. Нахчиванската автономна република е свързана с Турция чрез тесен коридор с дължина 10,5 км и ширина 0,5-2,5 км. Това е единственото място, на което Азербайджан има обща граница със стратегическия си съюзник Турция.

Преди конфликта в края на 80-те години от миналия век на територията на Армения има три малки анклава на Азербайджан със селата Юхари Аскипара, Софулу, Бархударли и Кърки. Първите три села са в Казахски район, а последното е анклав на Нахичеванската автономна република, която сама по себе си е азербайджански екслав. До август 1992 г. на територията на Азербайджан съществува арменският анклав Арцвашен. В резултат на конфликта всички тези анклави и някои територии в близост до тях са окупирани, и фактически ликвидирани. Нашите карти включват Арцвашен, който азербайджанците преименуват на Башкенд след завземането му.

Нагорно-Карабахската автономна област (НКАО) не се счита за екслав на Армения, тъй като влиза в състава на Азербайджан. Но тази арменска автономия е заобиколена от всички страни от обичайни азербайджански райони. Келбаджарски, Лачински и Кубатлински райони на Азербайджан граничат с Армения на запад и НКАО на изток. Основната транспортна връзка между Арменската република и арменската автономия минава през азербайджанския областен център Лачин, така наречения „Лачински коридор“.

Според последното Всесъюзно преброяване през 1988 г. 77% от населението на НКАО са арменци и 21,5% са азербайджанци. Арменците числено доминират в четири от петте области на автономията. Значително се различава съставът на Шушински район: 92,5% от населението му са азербайджанци и само 6% арменци. Малките села в НКАО са предимно моноетнически, било арменски, било азербайджански. Само по-големите селища имат голямо представителство и на двете етнически общности.

Във всички граничещи с НКАО азербайджански области, с изключение на една, титулярният народ представлява абсолютно мнозинство. Изключение прави  Шаумяновски район, в който живеят 79%  арменци и 16%  азербайджанци. Значително арменско малцинство присъства и в Ханларска и в ивицата на азербайджанските области северозападно от Карабах.

Някои райони на автономната област имат своите ексклави в съседни райони на Азербайджан и обратно – съдържаха анклави от съседни области. Освен това има ексклави и между самите райони на НКАО.

В йерархията на административно-териториалните единици на Съветския съюз автономните области стоят по-високо от обикновените региони, но по-ниско от автономните републики. Нагорни Карабах има статут, подобен на този на Южна Осетия. Автономните републики – Нахичеванска, Аджарска, Абхазска, Чечено-Ингушска и др. – имат по-голям обем права. По време на обострянето на националния въпрос в края на 80-те години автономните области, подобно на автономните републики, се стремят да повишат статута си до нивото на съюзни републики – субекти на СССР.

Като цяло първоначалната цел на арменското движение е просто да присъедини НКАО към Арменската ССР, а не да създаде още една република. Ако това се постигне, по-късно Нагорни Карабах щеше стане екслав на независима Армения. Но Ереван се оказва неподготвен за формална анексия. Затова на 2 септември 1991 г. е провъзгласена Нагорно-Карабахската република (НКР), а на 6 януари 1992 г. тя приема декларация за независимост.

В момента на създаването на НКР Азербайджан вече е независима държава, самоопределена в рамките територията на Азербайджанската Съветска Социалистическа Република (АзССР). Фактически суверенитетът на Баку над НКАО е подкопан от въоръженото сепаратистко движение и намесата на съюзния център още по времето на късно съветския период. Освен това арменците намират официална юридическа основа: Азербайджан обявява независимост под формата на възстановяване на демократичната република от периода 1918-1920 г., а тогава, казват арменците, Карабах е извън юрисдикцията на Азербайджан. Впрочем, както историческата, така и правната страна на такъв аргумент е силно съмнителна.

Териториално самопровъзгласената НКР излиза извън рамките на НКАО, превземайки и Шаумяновски район и част от Ханларски (т.нар. Геташенски подрайон – околностите на село Чайкенд, което арменците наричат ​​Геташен). Повечето от териториите, за които претендира, НКР успява да завземе едва през пролетта и лятото на 1992 г., но Шаумяновски район с Геташен никога не остава напълно под нейния контрол.

В началото на конфликта решение на проблема с анклавите предлага специалният съветник на държавния секретар на САЩ Пол Гобъл. „Планът на Гобъл“ предвижда обмен на коридори: Лачински трябва да отиде при арменците, а Мегрински (между Нахичеванска АР и Зангелански район) – в Азербайджан. Обаче прехвърлянето на Мегри при азербайджанците би прекъснало връзките на Армения с Иран, оставяйки републиката заобиколена почти отвсякъде от тюркски неприятели. Допълнителното предложение – да се върне достъпа на Армения до Иран чрез оформяне на коридор в западната част на Нахичеванската република – е неприемливо за Баку, тъй като би прекъснало връзката на Азербайджан с Турция. Въпреки старанията,геополитическият възел не е разплетен.

Войната с топоними

В късносъветския период някои селища в Нагорни Карабах са с арменски имена, други – с азербайджански. Обикновено името корелира с преобладаващия етнически състав на населението на града или селото. Има и етнически „неутрални“ имена, или както навсякъде комунистически. При това последните са в руски, азербайджански и арменски форми на словообразуване. Вълната от преименувания, започнала през 1989 г., се провежда в рамките на три парадигми: декомунизация, азербайджанизация и арменизация.

Първо Азербайджан се заема със своята комунистическа топонимия. Кировабад отново става Ганджа, а Ждановск – Бейлаган. Променят се и имената на областните центрове, кръстени в чест на азербайджански комунисти и революционери: Мир-Башир, Касум-Исмаилов и Ханлар.

Разбира се, азербайджанците се заемат и с населените места, кръстени на арменски болшевики. В частност преименуваха два известни административни центъра, носещи името на ръководителя на Бакинската комуна Степан Шаумян – Степанакерт и Шаумяновск. Същото е направено и с областния център Мартуни, кръстен на партийния псевдоним на болшевика Александър Мясников (Мясникян).

Вече без „декомунизационен“ ефект, а чисто по етнически причини, Мардакерт е преименуван на Агдере. Това и други преименувания често са възстановяване на старата тюркска топонимия, предимно имена на села и местности, съществували някога на мястото, или близо до него.

Интересно е, че карабахските арменци решават да не декомунизират своите административни центрове, носещи името на Шаумян и Мясникян. (Изглежда, че даже без официално решение за преименуване, те само съкращават името Шаумяновск на Шаумян). И това въпреки, че арменците определено биха могли да го заменят с нещо свое „много древно“. Вероятно за карабахските сепаратисти значение има не комунистическата, а новата символика на тези градове-крепости, свързана с победоносната война през 1992-1994 година.

Затова пък арменците се заемат активно да сменят азербайджанските имена, по-специално в контролираните от тях седем азербайджански районни центрове извън границите на бившата НКАО. Тук те вече черпят вдъхновение от древни източници, които са толкова богати в арменската историография. Например град Физули е преименуван в чест на меликство Варанда, едно от петте арменски княжества на Карабах в предруската епоха. Предишното азербайджанско име почита паметта на средновековния поет Мухаммад Физули.

Има и други подходи. Например град Ходжали е преименуван в чест на Христофор Иванян, съветски ветеран от Втората световна война, който служил като заместник-командир на арменските сили в Карабах по време на конфликта от 90-те години.

Самото име на арменската република има нужда да бъде арменизирано, защото Карабах („Черна градина“) е тюркски топоним. Но те решават да не го променят толкова радикално, а да допълнят традиционното име с допълнително, взаимозаменяемо – „Република Арцах“. В чест на древната арменска провинция, известна от средновековни източници.

Алтернативни области

Административните промени, въведени от Азербайджан под влиянието на конфликта с арменците, все още не са променили радикално съветското териториално деление. Престават да съществуват автономната област и три района, а един областен център е преместен.

Първото нещо, което прави Азербайджан е да присъедини през февруари 1991 г. Шаумяновски район към Геранбойски (бивш Касум-Исмаиловски). По този начин, те вероятно се стремят да неутрализират арменските претенции към тази територия, тъй като в окрупнения район процентът на арменското население е паднал не само фактически, но и според старите статистически данни. Арменците обаче считат това решение за невалидно и депутатите от Шаумяновския районен съвет заседават заедно с областния съвет на НКАО, когато е провъзгласена НКР.

През ноември 1991 г. Баку окончателно заличава от регистъра фактически несъществуващата НКАО. Едновременно с това Гадрутски район е присъединен към Ходжавендски (бивш Мартунински), а центърът на Аскерански район е преместен от преобладаващо арменския Аскеран в преобладаващо азербайджанския Ходжали. Съответно районът става известен като Ходжалински.

През есента на 1992 г. тогава още контролираният от Баку Агдеренски район (бивш Мардакертски) е разформиран и териториите му са прехвърлени към Келбаджарски, Тертерски (бивш Мир-Баширски) и Агдамски райони. Окрупнените Келбаджарски и Тертерски райони се сдобиват с обща административна граница по протежение на Сарсангското водохранилище – в центъра на премахнатия Агдеренски район.

Арменците извършват по-радикална реформа. Те решават да разделят между районите на НКР цялата контролирана от тях територия. Шестте стари области на НКР нарастват поради поглъщането на съседни азербайджански. Новите граници на областите извън бившата НКАО практически игнорираха традиционното (съветско) административно деление. Вместо това те са очертани от реки и други естествени бариери. Това им е удобно, защото става въпрос за разпределение на обезлюдени територии, в по-голямата си част запустели. Характерно е, че руините на азербайджанския областен център Агдам (Акна) са включени административно в състава на град Аскеран, като по този начин се създава нов градски ексклав.

От остатъците: Кубатлински, Зангелански, по-голямата част от Лачински и ивица от Джебраилски район, които не влизат никъде, арменците създават нов (седми) район на НКР – Кашатагски. Името си е получава не от административния център Бердзор (Лачин), а е кръстен на историческото арменско меликство – Кашатага.

Теоретично се предвижда възможност за евентуална размяна бъдеще на азербайджанските територии извън НКАО срещу признаване на статута на НКР и връщане на контролираните от Азербайджан територии, за които Степанакерт претендира през 1991 г. На практика обаче окупираните азербайджански региони „се врастват“ в НКР.

Неконтролирани територии, емиграционни администрации

След края на горещата фаза на войната през май 1994 г. линията на съприкосновение, или по-просто фронтът, се стабилизира. Без мироопазващи войски, само с наблюдатели, както в Донбас. С незначителни промени тази линия просъщесттвува до есента на 2020 г. Според официалните изявления на Баку арменците са окупирали 20% от територията на Азербайджан, въпреки че независимите изчисления дават друга цифра – около 13%.

Азербайджан е губи по-голямата част от бившата НКАО, с изключение на източната периферия на районите Мардакертски (Адеренски) и Мартунински (Ходжавендски). Контролираната част от бившия Мардакертски район със селището Ленинаван (преименувано на Шихарх) влизат в Тертерски район. Районите Келбаджарски, Лачински, Кубатлински и Зангелански остават изцяло под арменски контрол. От Джебраилски район остава едно почти безлюдно село Джоджук Мерджанли. Азербайджанската армия задържа под своя контрол значителни части от Агдамски и Физулиски райони. Техните окръжни центрове са временно преместени съответно в Кузанли и Горадиз.

Ако създаването на емиграционната администрация в Джебраилски район е нецелесъобразно само за едно село, то за Ходжавандски район, на пръв поглед, може да се направи. Вероятно препятствието е било, че въпреки относително големия размер, територията, контролирана от Азербайджан на изток от Ходжавенд, е практически необитаема. Вместо цивилни, тук се заселват военните с фронтова и тилова инфраструктура.

Азербайджан обаче полага усилия да позиционира източната част на Ходжавендски район като „свободен Карабах“ (нещо като грузинската „Горна Абхазия“ в Кодорското дефиле). През нулевите години периодично се появяват съобщения за основаване на селището Наргизтепе там, където да се преместват компактно азербайджански бежанци от НКАО. И досега не е ясно дали Наргизтепе наистина съществува или това е просто пропагандна кампания.

Навън Баку излъчва тезата за Нагорни Карабах и 7 окупирани области. Тази бройка съответства на съветското административно деление, а не на съвременното азербайджанско. Но е удобно тези територии да бъдат разделени според техния статут, тъй като международната общност недвусмислено поиска от арменците да върнат на Азербайджан районите извън границите на бившата автономна област. А бъдещият статут на петте области, съставляващи НКАО, остава обект на дебати.

Правителството на НКР също твърди, че някои територии на републиката са „окупирани от Азербайджан“. Освен източната периферия на Мартунински и Мартакертски (в който Ленинаван е преименуван на Марагу), това, разбира се, е и целият Шаумяновски район. Целият, но не всичко. Още през 1995 г. в азербайджанското село Умудлу в Мартакертски район (преименувано на Акнаберд от арменците), е създадена администрация на Шаумянски район в изгнание. След няколко години тя се премества в Карвачар (Келбаджар).

По-голямата част от „съветския“ Келбаджарски район  е „присъединена“ от арменците към Шаумяновски, който не е под техен контрол. По този начин южната (контролирана) и северната (неконтролирана) части на новия Шаумяновски район на НКР са свързани с тясна ивица и разделени от фронтова линия. Тази ивица е разширена за сметка на преместването в Шаумяновски район на част от Мартакерски със село Чаректар (Черекдар), отбелязано на нашите карти.

Оказва се, че до 2020 г. Келбаджар / Карвачар е бил или е представян като административен център на три много различни области: съветския Келбаджар, който периодично се споменава от дипломати; едноименният азербайджански, който се простира чак до Сарсангия язовир; арменският Шаумяновски, с доста странна география.

Последиците от есенната война

За 26 години след подписването на Бишкекския протокол за прекратяване на огъня линията на съприкосновение в зоната на Нагорни Карабах почти не се е променила. Разбира се, редовно избухват позиционни битки, а през април 2016 г. дори се проведе нещо като репетиция на размразяването на конфликта. Като цяло обаче ситуацията е стабилна.

Всичко се промени за 45 дни въоръжена ескалация през есента на 2020 година. За първи път след лятото на 1992 г. Азербайджан има стратегическа инициатива и успешно настъпва в няколко направления. Военните победи поставиха основата на дипломатическите. Според розлични оценки азербайджанската армия възвърнала контрола над 32,5% от територията, а останалите 40% арменците се съгласиха да предадат мирно.

По време на военните действия азербайджанците превзеха 5 областни центъра: Физули, Джебраил, Кубатли, Зангелан и Шуша. Войската зае изцяло Физулински и Джебраилски райони, а Зангелански, Кубатлински и Лачински частично.

На територията на бившата НКАО успяха да установят контрол наду по-голямата част от Ходжавендски район, чийто  временен административен център се намира в Хадрут. Освен това напреднаха в Шушински и Ходжалински райони. В северните участъци на фронта разшириха контролираните територии на Тертерски район. Превзетият там населен пункт Мадагиз веднага е преименуван на Суговушан. По време на боевете в планината Муровдаг успяха да се укрепят на неголяма територия на Келбаджански район (според азербайджанското административно деление).

Контролираният от Азербайджан гр. Шуша на платото (вдясно). Административният център на Нагорни Карабах Степанакерт (Ханкенді) – в подножието (вляво). 3-D карта от Google Earth

Според сключеното мирно споразумение от 10 ноември 2020 г. Азербайджан запазва всички възвърнати по време на военните действия територии и още три области (Агдамска, Келбаджарска и Лачинска) бяха върнати мирно от арменците.

Според графика, определен в споразумението, първият, предаден на Азербайджан район е Келбаджарски – до 15 ноември 2020 г. По искане на арменската страна обаче срокът беше отложен до 25 ноември. Затова на 20 ноември азербайджанците първо получиха Агдамски.

Въпреки че не е изрично посочено в споразумението, областите Агдам и Келбаджар бяха върнати на Азербайджан в съветските административни граници. По този начин по-голямата част от „съветския“ Мардакертски район остава под арменско-руски контрол. В частност там остава и Сирхавенд (арменско название Нор Газанчи), където има наблюдателен пункт на миротворческия контингент, който според новото азербайджанско административно деление принадлежи към Агдамски район.

Очевидно страните са се ръководиха от изпитания от дипломатите принцип: да се разграничи територията на бившата НКАО и останалите азербайджански райони. Ако за основа беше взето съвременното административно деление на Азербайджан, областите Келбаджар и Агдам ще разделят контролираната от Русия зона на две отделни части, оставяйки на север ексклав от част от Мартакертски / Тертерски район.

До 1 декември 2020 г. Лачинска област също беше върната на Азербайджан, макар и не цялата. Под руски контрол остана Лачинският коридор  – 5 километрова ивица с асфалтов път и самият областен център Лачин. Споразумението предвижда, че коридорът, свързващ Карабах с Армения, няма да засяга Шуша. В текста се посочва още, че в рамките на три години трябва да бъде представен план за изграждането на нов маршрут по Лаинския коридор. Очевидно се има предвид областният център Лачин да бъде изваден от коридора и върнат на Азербайджан.

Споразумението не уточнява какво да се прави с частите от Кубатлински и Зангелански райони, под контрола на Армения към момента на сключване на примирието. Най-вероятно арменците просто трябва да ги напуснат предвид географската откъснатост от основната територия на Нагорни Карабах.

В териториите, които няма да бъдат предадени на Азербайджан до края на годината, влиза руски миротворчески контингент, съставен основно от 15-та отделна механизирана бригада (постоянна дислокация в Самарската област на РФ). Срокът на престоя на руснаците в Азербайджан е определен на 5 години с автоматично удължаване за петгодишен срок при съгласие на страните. Баку не крие, че очаква миротворците да се изтеглят през 2025 г. с последващо прехвърляне на териториите под пряк азербайджански контрол.

Още по темата: РФ прехвърля в Нагорни Карабах 15-та бригада, воювала хибридно срещу Украйна

Въпреки че споразумението предвижда изтегляне на „арменските въоръжени сили“, нищо не се казва за ръководството и администрацията на НКР. Изглежда, че те остават и ще продължат да упражняват публична власт, споделяйки своя „суверенитет“ с командването на руския миротворчески контингент. На какво точно се надяват тези арменци след 2025 г., не е ясно.

От гледна точка на административното устройство на НКР, арменците загубиха цялия Хадрутски район, както и части от Мартакертски, Мартунински и Аскерански. Без областен център се оказа арменският Шушински район. От някогашния голям Кашатагски район остава само областният център Бердзор и тесният Лачински коридор. Предвид плановете за създаване на нов път, Бердзор-Лачин може да влезе под контрола на Азербайджан още преди 2025 година.

По парадоксален начин арменците запазват контрола върху част от своя Шаумяновски район. Това е ивица със село Чаректар, която някога са прехвърлили от Мартакертски район, за да разширят коридора до „окупирания“ Шаумянски. На 26 ноември бе съобщено, че арменци са изгорили къщите си в Чаректар, погрешно разбрали, че селото ще бъде прехвърлено на Азербайджан. Очевидно объркването е заради факта, че според административното деление на НКР Чаректер вече не принадлежи към Мартакерски район.

Все още не е ясно дали администрацията на НКР ще запази своите райони Шушински, Кашатагски, Шаумяновски и Хадруцки под някаква (емиграционна?) Форма.

Широко коментирана беше и ситуацията около арменския манастир Дадиванк близо до населения пункт Ванк в Келбаджарска област. Ванк/Дадиванк е прилепен до стария Мардакертски, или Шаумяновски район на НКР. Той има голямо символично значение за арменците и по покана на местния настоятел руснаците поставиха свой наблюдателен пункт в близост до манастира. Формално Ванк трябваше да премине в Азербайджан заедно с останалата част от областта Келбаджар, но изглежда, че по някакво непублично споразумение руснаците останаха в манастира.

Мирното споразумение засяга и територии извън Карабах. Едновременно с Агдамски район арменците върнаха в Азербайджан окупираните части на Казахски район, очевидно с анклавите Юхара Аскипара, Софулу и Бархударли. При това не е споменат анклавът Керки, който принадлежеше на Нахчиванската автономна република. Разбира се, като победители азербайджанците няма да върнат Арцвашен/Башкенд на арменците.

Важна точка от споразумението е осигуряването на свободно придвижване между Нахчиванската автономна република и останалата част от Азербайджан през територията на Армения. Трафикът остава под контрола на руската ФСБ. В текста не се уточнява дали това е „Мегринският коридор“, споменат още в „плана на Гобъл“. Така или иначе, последното споразумение предвижда реализирането на старите идеи на американския анализатор за размяната на коридори.

Автор: Максим Майоров, картограф-дизайнер Андрий Карбивничий.