След 2 априледна от широко коментираните теми е въоръжената ескалация на арменско-азербайджанския конфликт. Някои говорители и издания даже предрекоха възобновяване на пълномащабната война, прекратена преди повече от 20 години.

Корените на съвременния конфликт са от времената на късния СССР, когато изнемощялата империя вече не можеше да удържа на своята територия „парадът на суверинетите”. Нещо повече – националните стремежи и териториалните конфликти между народите се използваха като средство в борбата за власт между различните групировки в Москва. В резултат на пасивното наблюдение, а понякога и откровеното подстрекателство от страна на Кремъл, напрежението в населената с арменци Нагорно-Карабахска автономна област на Азербайджанска ССР прерастна в кръвопролитна война (1992 – 1994), която водеха вече независимите Азербайджан и Армения. Разбира се, Армения не се признава за страна в конфликта – в такъв случай би се представила пред световната общественост в ролята на страна-агресор, която е окупирала значителна част от територията на съседна държава. Арменската позиция се заключава в това, че на Азербайджан противостои „Нагорно-Карабахската Република”, отстояваща правото си на независимост. Но това хитруване не променя същността на случващото се: по цялото си протежение арменско-азербайджансата граница се явява фронтова линия. Турция също блокира границата си с Армения. В резултат Армения се оказа в положението на малка, изолирана от света страна, имаща сухопътна връзка само с Грузия и Иран.

На снимката: Изоставените руини на азербайджанския град Агдам на линията на разграничение на огъня.

По «странно» стечение на обстоятелствата, с решението на карабахския конфликт, както и на донбаския, се занимава ОССЕ в Минск. За Донбас има Мински договорености, за Карабах – Минска група, оглавявана от съпредседателите Русия, Франция и САЩ. Доколко е успешен минският процес за Карабах може да се съди по факта, че вече две десетилетия конфликтът остава неразрешен. Нещо повече – той периодично ескалира в избухване на престрелки и позиционни боеве. От момента на официалното прекратяване на огъня през май 1994 година до днес, и от двете страни са загинали стотици военнослужещи. Сегашният априлски инцидент е от най-опасните за целия период: беше използвана тежка артилерия, бронетехника, авиация. Но да се очаква възобновяване на пълномащабната война засега няма основания. Експертите, следящи ситуацията в Южен Кавказ, имат здрави нерви и техните прогнози са сдържани.

През изминалите две десетилетия конфликтът в Карабах стана стабилен и управляем, страните постигнаха паритет, непозволяващ на никоя от тях да разчита на пълна победа. От една страна Азербайджан натрупа сериозен военен потенциал: бюджетът на Баку за отбрана вече сумарно превишава държавния бюджет на Армения. Баку жадува военен реванш, но го задържа фактът, че Армения е член на оглавявания от Русия военно-политически блок ОДКС (Организация на Договора за колективна сигурност). На територията на арменския град Гюмри е дислоцирана 102-а руска военна база. Освен това Русия има обща граница с Азербайджан. В Баку смятат, че могат да победят Армения, но само ако Москва не се намесва.

По тези причини перспективите за прелом в ситуацията са мъгляви, а карабахският въпрос се превърна във фактор във вътрешните политики на Азербайджан и Армения. Използвайки темата за нуждата от готовност за защита/освобождаване на своята земя, властите в републиките търсят обществена поддръжка и укрепят положението си. Нерешеният проблем Карабах се превърна в ресурс за легитимиране на режимите в Баку и Ереван. Периодичните ескалации служат за напомняне, че „всичко е сериозно”, и е необходимо сплотяване около верния курс на правителството.

Международната ситуация след началото на руската агресия против Украйна през февруари 2014 година, се промени съществено. Разсейването на Кремъл по други театри на военни действия (Донбас, Сирия), а в перспектива и упадъкът на Руската Федерация, дава надежда на Азербайджан, че Армения може да остане без защитник във важен момент. Влошаването на руско-турските отношения позволява на Азербайджан да разчита и на съдействие от Анкара. Ненапразно най-сериозните припламвания на конфликта в Карабах са от лятото на 2014 година. Засега това е само опипване на ситуацията, и е възможно то да продължи.

Независимо от това, че сред минските заседаващи по Карабах присъстват както Русия, така и западни страни, техните интереси са диаметрално противоположни. Западът разглежда Южен Кавказ на първо място като път за свои доставки на енергоносители от Каспийско море. А той е съвсем тесен проход в „планинските каньони”, притиснат между неприятелските Русия и Иран, намиращ се в опасност заради близостта си до замразените конфликти в Карабах, Цхинвалски район и Абхазия.

Окупирани територии и транспортни проекти в Южен Кавказ.

Западните страни се стремят искрено към разрешаване на арменско-азербайджанския конфликт. То ще позволи отваряне на границите и реализация на транспортни проекти през Армения към Турция – като допълнение към тези, които вече функционират на територията на Грузия. Само, че, по въпросите с миротворчеството, западните страни демонстрират пълна безпомощност. Те са против решаването на конфликта по военен път, но не могат да предложат на страните друго решение. В това време Армения върви на повода на Кремъл по всички външнополитически въпроси, включително и украинския. В Ереван разбират, че не добрите намерения на Запада, а военните гаранции на Русия обезпечават безопасността им.

Вече 22 години Русия се занимава с „помиряването” на Азербайджан и Армения.

Русия е заинтересована минският процес по Карабах в сегашния му формат да бъде поддържан безкрайно- На първо място това блокира западните енерготранспортни проекти и позволява на Руската Федерация да държи монопол над транзитния достъп до ресурсите на Каспийско море и Централна Азия.

Сковани в конфликта, Армения и Азербайджан са принудени при всяко свое външнополитическо решение да се оглеждат към Кремъл. Именно Русия се явява на практика главен арбитър в това противопоставяне, и Москва няма намерение да изпуща тази роля.

На второ място участието на Русия в още един посреднически формат, заедно със западните страни, й придава значимост и представителност. Отношението на света към Русия се влоши значително заради Украйна. Кремъл се стреми по всякакъв начин да подчертае незаменимостта си при решаването на важни световни проблеми. Как може Европа да спре вълната от атентати, ако не признава Русия за пълноправен член на коалицията срещу ИДИЛ? Кой е единственият способен да спре новата война в Карабах? Навярно този, който в действителност контролира нивото на насилието.Без да изпадаме в конспиративност, струва си да отбележим, се сегашната ескалация на конфликта в Карабах е изгодна както на Азербайджан, така и на Русия, но по съвсем различни причини.

В заключение отбелязваме, че най-доброто решение на Карабахския конфликт би било намирането на общ език между Азербайджан и Армения без „посредническите услуги” на Русия. За сега не можем да си представим при какви условия би могло да настъпи истинско примирие. Позициите на страните изглеждат несъвместими: от една страна да бъде съхранен текущият статус на Армения и от друга да бъде възстановена тереториалната цялост на Азербайджан. Но бързо променящата се геополитическа ситуация може в крайна сметка да накара Армения да се замисли дали не си е избрала лош съюзник. А ако е така, та за да се избегне военно поражение, ще бъдат неизбежни някои отстъпки пред Азербайджан.

Запазването на минския формат за Карабах в сегашния му вид няма да доведе до нищо, освен отново до смърт сред военнослужещите и цивилното население, а също и до удовлетворяване на егоистичните интереси на псевдомиротвореца – Русия. Аналогична роля Москва си готви и в Минските договорености за Донбас.

Автор: Максим Майоров.

(CC BY) Информацията е подготвена специално за сайта InformNapalm.org.. Превод: Joveto. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект.