Още по темата: Гладомор – геноцидът над украинците, които вдигат над 5000 антисъветски въстания през 1930–1932 години

Най-много искам да ви разкажа следвоенните събития, третият Гладомор от 1946-1947 г., който баща ми Филип Петрович Григански е преживял като дете. Той е роден в многодетното семейство на Петро и Юзефа Григански в северната част на Украйна, в село Горихове, в Житомирска област, през 1940 г., и събитията от онези ужасни първи следвоенни години са запечатани в паметта му за цял живот.
Кремълските управници премълчаваха и отричаха шокиращите факти за умишленото организиране на Гладоморите. По времето на Съветския съюз ние говорихме за тези събития само тайно, под заплахата от репресии от страна на КГБ. Спомням си, че когато бях малък, чувах няколко пъти разговори за глада, но винаги някой от възрастните прекъсваше разговора, за да не чуят децата и да повторят някъде разказа, и да навлекат беди.
Баща ми ми разказа подробно за преживяваното от него едва в края на 90-те години на миналия век. И аз, Андрйй Григански, неговият син, роден през 1966 г., записах по памет историята му през 2010 г.

Комунистическият режим е отговорен за три смъртни случая в семейството на баща ми. Двама от чичовците ми, братя на баща ми, умират преди да са навършили годинка. През 1933 година умира Виктор Григански, а през 1947 година третият гладомор отнема малкия Антин Григански.

През 1937 г. моят прадядо Андрий Григански (изписан неправилно в официалните документи като Гараганский) и още 11 негови съселяни са арестувани и разстреляни без съд и следствие в Житомир. Моят прадядо, селският ковач, е отведен по фалшиви обвинения, че е подготвял „белополско въстание”, и в шпионаж за чужди държави заедно с полския посланик и избягал местен благородник. Не успяхме да открием къде е гробът му, но местните слухове гласят, че екзекутираните са изхвърлени в подземните тунели, чиято загадъчна мрежа се разпространява не само под града, но и извън него.

Тази трагична история, отново изплува в паметта на нашето семейство в средата на 70-те. Случи се така, че по това време баща ми участва като заварчик в отстраняването на авария на новострояща се сграда в Житомир, близо до река Камянка. Докато работели, изкопаният ров изведнъж започнал бързо да се пълни с подпочвени води, които донесли множество добре запазени трупове. Изпадналите в ужас работници били незабавно отстранени от строителната площадка. Няколко дни по-късно баща ми, и всички останали свидетели на това ужасяващо събитие, бяха извикани в КГБ и принудени да подпишат декларации за неразгласяване на видяното. После давали на работниците алкохол преди да слязат в изкопания ров, за да довършат ремонта. Според слуховете сред ремонтните екипи, труповете били на хора, измъчвани и убити по време на съветските репресии и изхвърляни в подземни тунели.

Има различни исторически хипотези за произхода на тези катакомби с каменни сводове и остатъци от укрепления, много от които са твърде високи дори за хора, яздещи кон. Група местни спелеолози започнаха активно да проучват катакомбната мрежа през 90-те години на миналия век, но лидерът на групата внезапно почина на около 30-годишна възраст и изследването спря.

Снимки: moemisto.ua

Въпреки че в подземията има артефакти от триполската култура и предмети от бита от ранните славянски времена, повечето учени са съгласни, че подземната мрежа, всъщност градът под града, е построена в полско-литовския период от украинската история, и е подобрена и разширена далече извън града от монаси от местния йезуитски манастир през осемнадесети век. Аварийните изходи на катакомбите често излизат на склон или до брега на реката. Вероятно изкопаният ром за новата сграда някъде е пробил стените на катакомбите, които по това време вече са били наводнени или от подземни извори, или от река Камянка. Може би Провидението е искало да напомни на живите за една трагедия, която не бива да бъде заличена за поколенията.

Баща ми, както цялото семейство, прие болезнено видяното. Той казваше, че е възможно тялото на дядо му Андрий да е сред убитите.

Винаги ми е било интересно да слушам спомените на семейството ми. По-голямата част от семейната история ми разказваше баща ми. Особено болезнени бяха спомените му за глада през 1946 – 1947 година.

По време на войната семейството ми е преживяло много бедствия. Селото е опожарено от нацистите в началото на Втората световна война, с него и нашата къща. В житомирските гори съществува активна партизанска съпротива, водена от братя Цендровски. За всяка акция на съпротивата нацистите организират екзекуции сред жителите на околните села. Според старейшините причината за изгарянето на село Горихове е била убийството на приятелката на армията, артистката Маша и личния й шофьор. „Смелите” партизани взривили колата й близо до съседното село Маряновка. За наказание нацистите разстреляли всеки пети жител, а село Горихове било изгорено. Всички, които успели да заловят, били отведени в Житомир, включително баба ми с баща ми на ръце и четирите му братя и сестри. Казали им, че трябва да бъдат разпитани от Гестапо, за да се установят връзки с партизаните. Все пак Господ ги опазил, и накрая пленниците били освободени. Но селото им е опожарено и няма къде да се живее. Баба ми поискала разрешение за себе си и децата да живеят в ъгъла на колхозната конюшня. Приютили се там до пролетта, а когато земята изсъхнала, баба изкопала землянка в близката гора и се преместила там с децата си. След войната дядо ми Петро, който се върнал след продължително лечение на раните му от войната, започнал да строи къща, макар че това ставало бавно и тежко.

След „нашето освобождение“ в селото идва Гладоморът. В сравнение с Голодомора от 30-те години на миналия век той е по-малко смъртоносен, но не по-малко трагичен, и с висок процент на смъртност.
Не е възможно да се установи точният брой на загиналите: по времето, когато стана възможно статистически да се изследват ужасите от онези години, почти не са останали живи свидетели. В много села и дори райони в много области не са водени или са унищожени регистрите на актовете за гражданско състояние . Например, в архива на Житомир, липсват регистри на смъртните актове от 1932–1933 г. в Барановски, Емилчински, Коростишевски, Лугински, Любарски, Овручки, Олевски, Попилински и Красноармейски ( Пулине) райони, както и за град Новоград-Волински.
Според различни проучвания само в периода 1946-1947 г., по време на интензивната конфискация на зърно, над 1 милион души умират от глад, повечето от които са селяни, които сами отглеждат хляба си. В много райони тежкото положение и гладът продължават почти до края на 40-те години.

За тези събития научих за първи път от книгата на Робърт Конкуест „Жътва на скръбта“, която стана достъпна за нас едва след „Перестройката“ на Горбачов. Конкуест има изненадващо дълъг живот в сравнение с други, които се опитват да говорят за истинската същност на съветска Русия, които бяха убити, отровени или умрели от „сърдечен удар“ или „автомобилна катастрофа“. В своето изследване той използва архивни документи, и няколко пъти споменава нашите или съседните села споменава няколко пъти.
По-късно попитах баща си дали знае за тези факти, и той потвърди, че знае от разказите на родителите си, приятели и съседи, въпреки че Конкуест описва Гладомора само от 1932-33 г., седем години преди баща ми да се роди. Баща ми разказа за трагедията на едно семейство от съседното село Шахворостивка, в което майката се е пожертвала, за да я изядат след смъртта й съпругът и четирите й дъщери. Той познаваше семейство, от което момче на неговата възраст е починало по пътя към къщи от училището. Баща ми знаеше, че нашето село е наброявало 1/3 от всички домакинства след 1933 г., защото 2/3 от жителите му умрели, както и няколко други местни факта, описани в „Жътва на скръбта“.

Убивайки милиони украински фермери, правителството на Сталин „възстановява съветската промишленост“ след Втората световна война, използвайки отново тактиката на Гладомора, и изнася селскостопански продукти за страните от така наречения социалистически лагер, като подкрепя колаборационистките режими, лоялни към съветска Русия. За целта, според указанията на Кремъл, е „стартиран“ годишен план за доставка на зърно от Украйна за 1946 г. в размер на 5 440 000 тона.

Украйна става основен доставчик на зърно за Ленинград (сега Санкт Петербург) и зеленчуци за Москва. Продуктите, отнети от гладуващото украинско село, се изнасят в различни региони на РСФСР.

Снимка: от публикацията на М. Мирович в Обозревател

Зърно, зеленчуци и други селскостопански продукти са дарявани, или доставяни на минимална цена на съседни страни. Например за две години (1946-47) Съветският съюз доставя 350 хиляди тона зърно в Румъния, само в Берлин изпраща 50 хиляди глави добитък, 969 хиляди тона зърно и 60 хиляди тона други продукти, и изнася в Полша 900 хиляди тона зърно. Подобна политика на предоставяне на селскостопански продукти се прилага за Албания, Чехословакия, Унгария, България, Франция, Финландия и други страни.

От селяните се искало да дават зърно, зърно и пак зърно. От колхоза и от всяко стопанство. На колхоза давали зърно едва в края на годината за заплащане на трудодните – никакви пари. Всяко частно стопанство било обект на непосилни данъци. Облагали с данък добитъка, кокошките, пчелите, всяко плодно дръвче в градината, дори разсада. Неспособни да плащат непосилния налог, селяните тайно колели животните и унищожавали градините си. Сеченето на дърветата се смятало за саботаж и било наказвано, затова плачейки ги заливали с вряла вода през нощта. Държавата искала от кокошка повече яйца, отколкото тя може да снесе. А и кокошките не снасят без зърно. На практика почти цялото месо на прасето отивало за данък, отделно стояло задължението да се предаде кожата и четината, които отивали за охицерски ботуши и четки за бръснене.
За да нахрани някак семейството, дядо ми няколко пъти тайно колил прасенца в мазето, за да не види никой. Било много рисковано, защото ако бирниците разберяли, за него следвал затвор, а семейството му заточение в Сибир. Комунистите и поддържниците им редовно посещавали селото, и незабавно отнемали всичко ако видят някъде дим. Децата били вечно гладни. Татко разказваше, че като започнели да разфасоват някое прасе, той грабвал опашката и бягал. Това било негова плячка, и никой не го преследвал. Свинските опашки не били обложени с данък

Данъците в Орихове събирал счетоводител евреин, подпомаган от началника на колхоза – етнически руснак от Сибир, изпратен в Украйна като част от т. нар. 25 – хилядници, да налага партийната линия в селата. Те двамата, заедно с милицията и доносниците, основно местни пияници и безделници, са организатори, и извършители на Гладомора в нашето село. За наказание за неспазване на нормите от къщата се изземвало всичко годно за консумация. А партийните и държавни служители, както и техни сътрудници, се снабдявали с храна от специални привилегировани магазини (разпределители), или просто отделяли част от плячката.

Отново – невъзможна за изпълнение норма за предадено зърно, отново – наказание за неспазване на плана и отнемане на всичко годно за ядене, намерено по време на претърсването на всяка къща. Ако не можеш да изпълниш нормата си саботьор, ако предадеш достатъчно зърно, руските окупатори веднага вдигат нормата, а ако не можеш да покриеш завишените количества, пак си саботьор. Местните власти са наказвани за недостатъчни конфискации и събиране на зърно, и те по правило завишават плана за предаване над възможните граници. П орочен кръг без изход.

Отново, както по време на Гладомора от 1932-1933 г., край селата са разположени военни, които не позволяват на селяните да напускат границите на своите землища, за да обменят храна или да спечелят пари в града. Законът от 17 март 1937 г. забранява на селяните да напускат колхозите без предварително подписан договор с друг работодател, което ги лишава от правото на свободно движение, по същество от правото да избягат от глад. Всеки военен или милиционерски патрул може да спре и арестува всеки селянин, защото селяните нямат никакво удостоверение за самоличност. Бях дете, когато бяха издадени първите паспорти на някои щастливи колхозници; този процес започна в края на 70-те години на миналия век. Преди това селяните можели да напуснат селото си само с документ от ръководството на колхоза, оправдаващ отсъствието им от полето.

Данъците трябвало да се плащат и в брой, а колхозът не плащал в пари на работниците си – само веднъж годишно в натура, обикновено торба или две зърно. За да спечели някакви пари, баба ми се промъквала с тежка кошница с продукти пеша през гората на 18 км до пазара в Коростишев През почивните дни милицията често дебнела на моста на река Тетерив и не позволявала на селяните да преминат, а ги връщала в колхоза за „доброволни” съботници и неделници. Веднъж милиционер взел от ръцете на баба кошницата със зеленчуци и яйца и я хвърлил в реката. На протеста на жената, че не получава нищо от колхоза, а трябва да заработи, за да получи чувал зърно в края на годината, милиционерът буквално отговорил: „И да ти дадат чувал, и да не ти дадат нищо, все едно няма да пукнеш“.

Стоп кадър от видео с разкази на очевидци на глада от 1946 – 1947 година

Що се отнася до изпълняването на трудодните, и там било сложно. Опитай се да ги заработиш. Отбелязвали се с  чертичка в тетрадка. Бригадирът я поставял според своето виждане и виждането на ръководството на колхоза. Понякога след цял ден работа на гладен стомах на полето, той отбелязвал 3/4 чертичка, половин, а понякога и четвърт чертичка. И тази система се използвала като наказание за „провинения“ или „недостатъци“.

Който имал късмет кравата му да роди юница, можел да я запази или да я продаде на някой друг. Ако родяла мъжко теленце, трябвало да го храни една година, и след това да го предаде в колхозата без обезщетение. През 1946 г. нашата крава, за съжаление, родила биче, което кръстили хлапето, защото порастнало дребничко. Баба успяла да го отгледа почти без мляко, хранела го с билкови отвари. Млякото пазела за децата, за да не умрат, както двама от братята на баща ми – Виктор през 1933 г. и Антин през 1947 г.

Кравите и воловете били основната движеща сила в колхоза, след като всички коне били реквизирани през военните и следвоенните години за нуждите на армията. Само председателят на колхозата яздел кон, а нивите се оряли с крави – през деня в колхозата, през нощта на частните ниви на селяните. Има само един почивен ден – неделя, но често са принуждавани да работят без почивни дни. През уикендите или след работа в събота колхозът организирал съботници и неделници, наречени от другаря Ленин нарече дни на „свободния труд“, „нова форма на съзнателно изграждане на светлото комунистическо бъдеще“.

С кравата е свързана още една история в семейството на баба ми, която за малко да завърши трагично. По това време всички страдат от глад и тежката работа – и хората, и добитъкът. Баба като другите трябвало да оре със собствената си крава, която хем впрягали в ралото, хем дояли. Обгрижвали кравата специално, защото млякото й, макар и малко, било важно за децата, особено за най-малката.  Сестрата на баща ми, леля ми Мария, тогава на 14 години също била длъжна да работи в колхозата заедно с възрастните. Веднъж докато се прибирала от полето с каруца, натоварена с чували плява, решила, че никой не я вижда, и скрила един чувал за нашата крава по пътя. Като се върнала за него я проследили и задържали. По това време най-често срещаната категория „престъпления“, за които обикновените селяни са депортирани в Сибир или осъждани на смърт, са „саботаж на доставките на зърно“ (когато хората нямат с какво да платят данъците), „отклоняване от работа“ (когато човек не е отишъл на работа, независимо дали е болен или гладен), а под формулировката „вредителство“ можело да попадне всеки и за всичко. Вземането на каквото и да било от колхоза се приравнява с кражбата на държавна собственост.

Репресивната машина в такива случаи работела с изключителна ефективност, а съдилищата били показни и бързи. Съдбата на хората се решавала от „тройката“, обикновено председател бил началникът на местния НКВД, а членове – местният прокурор и първият секретар на областния комитет на комунистическата партия. Съгласно Наказателния кодекс от 1926 г. кражбата на държавна собственост е углавно престъпление заедно с насилие, убийство и опит за убийство, и се наказва от 12-годишна възраст. По това време е забранено да се разстрелват непълнолетни, но за Мария се предвиждала присъда от поне 10 години в ГУЛАГ. Горката ми баба молела всички власти Мария да не бъде осъдена. Явно нейните майчини молби са били чути от небето. Процесът завършил без присъда. Съдебните решения трябвало да бъдат подписани и от тримата членове на тройката. Двама от членовете – руснакът, председател на колхоза, и представителят на правоохранителните органи от Коростишев подписали присъдата без колебание. Но третият член на тройката – жена, за която никой от семейството не си спомня каква позиция е имала, може би представител на местната партия – отказала да подпише. Явно е имала добро сърце, защото по време на процеса плакала, и заявила, че дори и нея да осъдят, отказва да изпрати 14-годишно дете в лагера на смъртта за един чувал плява. Мария била пощадена.

Гладът ставал все по-силен. Политиката на Сталин за снабдяване със зърно в действителност се превърнала в легализирано ограбването на селото от държавата. За неизпълнена норма предадено зърно почти всеки ден специални бригади на т. нар. дейци обикаляли от къща в къща и отнемали всичката храна, която намерйт. Конфискациите, тежкият труд, събирането на непосилни данъци от селяните, непълното заплащане или неплащането на трудодните превръщат земеделците в просяци.

Снимка: от публикацията на М. Мирович в Обозревател

След войната в езерцата, дори в крайпътните канавки се развъдили много щипоци, които се хранели с трупове. Хората хващали рибите с ръце. Близо до селото имало езерце, което било охранявано, но хората въпреки това ловели там риба, рискувайки да получат куршум. Когато рибата свършила, хващали и ядяли всичко: плъхове, охлюви, жаби, змии, но и тези източници на храна в крайна сметка изчезнали. В отчаянието хората си ядяли трева и дървесна кора, а след зимата се радвали на намерени на полето полуизгнили картофи от предишната реколта. Ядяли неузрели житни класове, но били съдени за това, защото се смятало за кражба на колективна собственост според известния Сталински закон за петте класа. През лятото и есента се оцелявало по-лесно, но с настъпването на зимата през 1946-1947 г. и през първата половина на 1947 г. гладът започнал отново да свирепства в селските къщи.

Снимка: от публикацията на М. Мирович в Обозревател

Детската смъртност била изключително висока. Майки вървели с малките си деца под прозорците и молели за каквато и да е храна за изтощените си рожби. Мнозина водели децата в града, с надеждата, че ще бъдат изпратени в сиропиталище и поне ще бъдат нахранени. Гладът замъглявал разума у хората и събудил демони. Канибализмът и трупоедството са документиран факт в онези ужасни времена. Хората се радвали на първите признаци на идващата пролет и растяща трева – лобода, коприва, корени от пирея, варена млада кора от дърветата – всичко се ядяло; било спасение. А с наближаването на лятото близката гора ги спасявала с ягоди и гъби.

Говорело се, че в Западна Украйна няма глад, но това било далече, а и как да се стигне до там. След войната в нашия край почти край всяко село в гората имало разположена военна част, която патрулирала горски пътеки и пътища и не позволявала на селяните да ходят „в по-заможни села“, за да търсят място, където репресиите не са толкова тежки и човек може да обмени нещо за храна. В близост до нашето Орихове било създадено и военно поделение. Войниците се намирали между селото и блатото, от което селяните нямали право да ловят риба. Военните задържали хора, търсещи работа в други места, връщали ги в колхоза, и конфискували продуктите им. Пътищата били патрулирани от милицията, а хората били оставени да умират в селата си.

Оттогава пролетта станала любимият сезон на баща ми. Останало е в паметта му – ако изкара зимата, ще да живее. Бил е на шест години през 1946 г., когато го „наели“ да пасе колхозните крави, което си било късмет, въпреки че не е лесно за тази възраст. По това време шестгодишните деца в селото изпълнявали много задължения за възрастни. Докато ги пасял, търсел нещо годно за ядене в гората. Знаел гнездата на всички птички, и кога снасят яйцата си. Знаел  къде да търси лешници, които през пролетта едва се появявали на пъпки, и били особено сладки. Всички ядливи треви, къде има диви пчели и диви ябълки. Но чувството на глад въпреки това го измъчвало всеки ден.

Понякога войниците хранели баща ми. Имал хубав глас и често ходел да им пее. Научил много песни, а войниците му давали парче хляб за това. По-големият му брат Виктор, кръстен в памет на починалия си брат, се опитвал да заменя глинени кончета, направени от него за парче хляб.

Заради постоянно недохранване баща ми спрял да расте и дълго време бил най-ниското дете в класа си, когато тръгнал на училище. Татко обичал училището, приготвял си сам мастило от елшови шишарки. По-големите деца често го тормозели, защото бил твърде малък и слаб, за да отвърне. Виктор, по-големият му брат, не винаги можел да го защити, защото имали един чифт обувки за двамата, и се редували да ходят на училище. И то само през зимата, защото през останалото време работели в колхоза. Училището се намирало в съседното село Шахворостивка, на пет километра от Орихове. Особено страшно било да се прибираш по мрак, защото пътят минавал през гора, в която бродели вълци. Никой не смеел да ходи сам на училището. Говорело се, че вълците (или „вълците“) дори изяли дори един войник в гората; намерили само краката му в армейските ботуши.

Татко започнал да расте отново едва като тийнейджър, на 13 години, и започнал да настига другите деца на височина и тегло. В крайна сметка гените взели надмощие и той станал силен и висок като дядо си Андрий, който бил убит от чекистите през 1937 година.

През същата пролет на 1947 г. умрял малкият Антин. Бебето постоянно плачело от глад, а гърдите на майка му отдавна пресъхнали. До новата реколта било още далече. Дядо донесъл отнякъде умрял щъркел. Явно и щъркелите са умирали от глад. Народните вярвания гласят, че убиването на щъркел е знак за голяма скръб в семейството, и според поверието трябвало да го изхвърлят. Но малкият Антин умирал от глад в люлката си. Баба сварила бутчето на птицата и му дала да го суче. Така умрял, с това бутче в устата и без плач. Другите деца оцелели. Подути от глад, но живи.

Снимка: от публикацията на М. Мирович в Обозревател

Има още една история, която според мен си струва да се спомене. Нашето семейство имало специално умение да намира гъби. Познанията за високодобивните места с гъби се предавали от поколение на поколение. Сестрата на дядо ми ходела да бере гъби дори когато била на 100 години.

Когато руските „освободители“ отново прибирали всичко годно за ядене от къщата, баба Йозефа отивала в гората да търси гъби. И винаги носела нещо в кошницата, даже когато съселяните й мислели, че всичко е обрано. Вече не си спомням точно кога се е случила историята, която искам да разкажа.  Ежедневието запълва паметта, и спомените за детайлите, които са ми разказали, започват да избледняват. Не зная дали се е случила когато малкият Антин е бил още жив, или след смъртта му. По това време дядо Петро успял да мине през патрулите, за да заработи нещо в по-богати села, или да размени нещо в Киев, и дълго време от него нямало новини.

За пореден път „активистите” конфискували всичко, което намерили у дома, макар че не останало много за грабене. Баба Йозефа отишла за гъби, но този път не намерила нищо прилично. Или през този ден не били порастнали, или други хора вече ги били обрали. Гората обаче била пълна с мухоморки. Баба разказваше, че е неописуемо тежко да се прибереш с празни ръце, и да продължиш да гледаш как умират от глад децата ти. Те дори вече не искали; гладът и страданието се виждали само в очите им. В отчаянието си събрала мухоморки, сложила ги в буркан и ги задушавала от сутринта до обяд във фурната. През това време изкъпала децата и ги накарала да облекат чисти ризи. Решила – ако трябва да напуснат този свят, тогава да го направят заедно, чисти и сити. Нахранила децата, и тя самата яла. След обяда всички станали спокойни и бавни, като сънливи мухи. Почти веднага всички заспали, включително и баба ми, която била сигурна, че за тях няма да настъпи нов ден.

Всички се събудили на следващия ден около обяд, сякаш нищо не се е случило. Кой знае какво сработило. Дали е било Божието провидение, или може би точно тези видове са били токсични, но не и отровни, научно казано. По-късно баба ми често ги използваше да унищожава домашните мухи, и винаги предупреждаваше нас, малките, когато поставяше примамките – дори не пипайте, защото е отрова.

През 1946-1947 г. няма такъв глад в Беларус, Молдова и някои други територии, окупирани от съветска Русия. Това беше целенасочен глад с такива катастрофални последици, организиран отново за Украйна и украинците.

Гладоморите в Украйна през 20-ти век са ужасна, жестока и неразбираема трагедия. Все още ми се струва сюрреалистично как на земята на европейската житница, в която дори теоретичноне съществува вариант за загубена реколта,э таккъв огромен брой хора са загинали от глад. Три Глодомора през живота на едно поколение, поколението на моите баба и дядо. В Украйна няма други данни за глад, още от праисторически времена, само през 20-ти век. Убеден съм, че това планирано масово убийство чрез глад беше предумишлен геноцид срещу коренното население на Украйна, в който населението е унищожено на етническа основа на собствената си земя.

Това са само някои останали семейни спомени, но и нещо важно, което трябва да бъде разказано както на децата ми, така и на световната общност, за да не посмее никой да повтори този ужас върху нашите потомци в бъдеще.

Андрий Григански, Охайо., САЩ. Разказа записа Надия Бурмака

Спомени на очевидци на глада през 1946 – 1947 години: