Представяме ви интересната и задълбочена статия на британския журналист Питер Померанцев, публикувана в англоезичното издание «Granta». Преводът на руски език е направен специално за читателите на InformNapalm от Виктория Любашенко.

По времето, в което неговата войска превзема Крим, в телевизионно изказване Владимир Путин със самодоволна усмивка заявява на света, че руски войници в Украйна няма. Той не толкова лъже, колкото утвърждава, че истината няма значение. И когато Доналд Тръмп изведнъж заявява, че е видял в Ню Джърси хиляди мюсюлмани да се радват на нападението над Световния търговски център, или че мексиканските власти умишлено изпращат в САЩ „лоши” емигранти, специалистите по проверка на фактите оценят неговото изказване като 78% лъжливо. Но Тръмп все пак стана кандидат за президент на САЩ и остави впечатлението, че фактите нямат решаващо значение. Когато кампанията Brexit преминава под лозунга „Да дадем на здравната система 350 милиона фунта на седмица, които ни взема ЕС”, а след победата в референдума единият от апологетите му се отмята от това заявление като „грешно”, а друг го обяснява със „силно желание”, – става ясно, че ние живеем в свят на постфакти и постистини. Не просто в свят, където политиците и медиите лъжат – те винаги са правили това – но в свят, където на хората им е все едно дали те говорят истината, или не.

Как стигнахме до тука? Какво стои зад това? Технологиите? Икономическата глобализация? Кулминация на историята на философията? В това желание да се отхвърли тежестта на фактите, на тежките символи на образованието и властта, напомнящи ни за нашето място и нашите ограничения, се усеща някакво тинейджърско неподчинение. Но защо този бунт се случва именно сега?

Много считат, че за всичко са виновни технологиите. Вместо да бъде известено началото на нова ера на тържеството на истината, информационните технологии позволяват лъжите да се разпространяват подобно на цифров пожар. Преди още проверката на фактите да уличи една лъжа, се появяват хиляди нови, и под напора на каскадата от дезинформации, реалността няма никакъв шанс да издържи.  Значение има само кликабелността на лъжата, а това се определя от това доколко тя подхранва съществуващите предразсъдъци. Алгоритмите, разработени от Google и Facebook, се основават на предходни търсения и отваряния на връзки, така че с всяко ново търсене вие ще намирате потвърждение на собствената си предубедена гледна точка. Социалните мрежи, превърнали се в основен източник на информация за повечето американци, ни заключват в ехо-камери от единомишленици, предлагайки ни само това, което харесваме, без значение дали това е истина или не.

Технологиите могат да влияят на нашите отношения с истината и на по-фино ниво. Съвременните медии, с техните мяркащи се кадри и видеопотоци, представят живота в толкова раздробен вид, че реалността става неуловима, тласкайки ни към виртуални светове и фантазии, или позволявайки ни изцяло да избягаме в тях. Фрагментацията и дезориентацията, предизвикани от глобализацията, карат хората да тъгуват за по-сигурното минало. „На двадесети век е присъщо не търсенето на новото, – писа руско-американският филолог Светлана Бойм, – а нарастването на носталгията… носталгиращи националисти и носталгиращи космополити, носталгиращи защитници на околната среда и носталгиращи любители на градовете си разменят пикселни изстрели в блогосферата”. Армията от путински интернет-тролове продава мечти за възраждането на Руската империя и Съветския съюз, Тръмп призовава „отново да направим Америка велика”, поддръжниците на Brexit тъгуват от страниците на Facebook за загубената Англия, а вирусните видеа на ИДИЛ със сцени на екзекуции прославят митичния Халифат. „Реставрационната носталгия”, по думите на Бойм, се стреми да възстанови загубената родина с „параноична решителност”, обявява себе си за „истина и традиция”, пристрастена към велики символи и „отказваща се от критичното мислене в полза на емоционалната привързаност… В краен случай, тя може да сътвори фантомна родина, заради която се намират готови да умират или да убиват. Безумната носталгия може да сътвори чудовища”.

Полетът в света на технофантазиите се преплита тясно с икономическата и социалната неопределеност. Ако фактите казват, че вие нямате икономическо бъдеще, защо да се вслушвате във фактите? Ако живеете в свят, в който някакво незначително събитие в Китай довежда до разорение в Лион, където вашето правителство като че ли не може да контролира събитията, тогава доверието в авторитета на старите  институти – политици, учени, медии – се разклаща. В резултат слушаме заявленията на един от лидерите на Brexit за това, че на британския народ „са му дошли до гуша експертите”, гневните тиради на Тръмп по адрес на „водещите средства за масова дезинформация” и буен разцвет на ресурсите с „алтернативни новини” в интернет. Изследване, проведено от Северо-Източния университет, показа парадоксални неща: тези, които не се доверяват на водещите медии, по-лесно преглъщат дезинформация. „Учудващо, потребителите на алтернативни новини, тоест, ползвателите, стремящи се да избягват водещите медии и техните „манипулации на масовото съзнание”, по-охотно реагират на подаването на фалшива информация” [1]. Здравият скептицизъм се прелива в търсене на безумни теории за заговор. Путинската телевизия навсякъде намира интриги на САЩ срещу Русия, Тръмп надгражда версията, че терористичните актове от 11 септември са дело на американските власти, а участниците в кампанията Brexit  разобличават германо-френско-европейски заговор срещу Британия.

„Обективна журналистика не съществува”, – твърдят водачите на путинските пропагандатори Дмитрий Киселев и Маргарита Симонян, когато ги канят да обяснят редакционните принципи, позволяващи да се поставят на една плоскост теориите за заговор, с изследванията, базирани на доказани факти. RT, международният телевизионен канал на Кремъл, по думите на неговата редакция, донася до зрителя „алтернативна” гледна точка, но на практика се заключава в това, че мнението на редактор от екстремистко дясно списание се счита за заслужаващо доверие толкова, колкото и мнението на университетски професор, като по този начин лъжата се разпространява от екрана наравно с фактите. Подобна игра играе и Доналд Тръмп, когато позовавайки се на това, че „Много хора говорят…”, приравнява фантастични слухове към рационални алтернативни точки на зрение и преразказва спекулативни версии за това, че Обама е мюсюлманин, или за това, че съперникът му Тед Круз крие канадския си паспорт. [2].

Това изравняване на истината и лъжата се вдъхновява и подхранва от всепроникващият дух на късния постмодернизъм и релативизмът, който през последните тридесет години се просмука от научната сфера в средствата за масова информация и къде ли още не. Този подход взе на въоръжение изречението на Ницше, че факти не съществуват, а само интерпретациите им, следователно всяка версия на събитие – това е само още един разказ за него, при което лъжата може да бъде обявена за „алтернативна гледна точка” или за „особено мнение”, доколкото „всичко е относително” и „всеки има своя истина” (и в интернет е точно така).

Маурицио Ферарис, един от основателите на движението на новия реализъм и един от най-убедителните критици на постмодернизма твърди, че ние сме свидетели на кулминацията на над двувековната история на мисълта. Импулсът, подтикнал развитието на философията в епохата на Просвещението, се е състоял в стремежа да се анализира светът, да се отнеме правото за определяне на реалността от божествената сила и да се предаде на индивида. Декартовото „Аз мисля, значи аз съществувам” прехвърли съсредоточаването на знания в човешкия разум. Но ако всичко, което познавам е моят разум, тогава как Шопенхауер е формулирал „светът е моя представа”. В края на двадесети век постмодернистите стигнаха още по-далече, заявявайки „Няма нищо извън текста”, и че всички наши представи зависят от средствата и силите, действащи върху нас. Това води до силогизъм, който Ферарис кратко формулира така: „Цялата реалност се формира от знанието, знанието се конструира от властта, следователно цялата реалност се конструира от властта. По този начин… реалността се оказва конструкция на властта, което я прави едновременно и мразена (ако под „власт” се разбира „властта, която ни подчинява”) и податлива (ако под „власт” се разбира „това е в наша власт”).

Постмодернизмът в началото се позиционира като път за освобождаване на хората от описанието на процеси и събития, създадени от някой друг; като път за освобождаване от натрапената ни картина за света. Само, че, както отбелязва Ферарис: ”популизмът на средствата за масова информация се превърна в пример за прощаване с реалността, и в това няма никаква свобода”. Ако реалността е безкрайно податлива, то Берлускони, който оказа голямо влияние върху Путин, е прав да каже: „Вие какво, не разбирате ли, че нищо – нито идеи, нито политика, нито продукт – не съществува, докато не го покажат по телевизора?”[3]  Ако реалността е податлива, тогава администрацията на Буш може да започне война, опирайки се на недостоверна информация. „Когато действаме, ние създаваме своя собствена реалност – отбеляза старшият съветник на Буш, Карл Роув пред журналист от «Ню-Йорк Таймс» (Ферарис фокусира вниманието върху тези негови думи). – И докато вие изучавате тази реалност – а вие ще правите това предпазливо, – ние ще направим нова крачка, пораждаща други нови реалности”.

Нещо повече: утвърждавайки, че цялото знание е проява на преобладаващата власт, постмодернизмът отне фундамента, на който можеше да се облегне оспорването на същата тази власт. Според мнението на постмодернистите, „доколкото рационалността и интелектът, по същността си са форми на господство… освобождаване следва да се търси чрез чувствата и тялото, които са революционни по своята същност”. Отрицанието на аргументите, основани на факти, в полза на емоциите, само по себе си се превръща в облага. Можем да чуем политическия отглас на това в идеите на Арон Бенкс, който финансира кампанията за излизане от ЕС: „Кампанията против излизането привежда факти, факти, факти, факти, факти. Така нищо няма да се получи. Трябва да се установи емоционална връзка с народа. В това е тайната на успеха на Тръмп”. Ферарис вижда корена на проблема в реакцията на философите на подема на науката през XVIII век: докато науката поема интерпретацията на реалността, философията, стремейки се да запази мястото и влиянието си, започва все повече да се отдалечава от реалността.

Когато се опитвам да осмисля света, в който израстнах и живея – в моя случай това е светът, в чиято основа са Русия, ЕС, Великобритания и САЩ – не ми се налага да се вглеждам твърде далече назад, за да видя времето, когато фактите имаха значение. Аз помня, че фактите бяха важни по времето на студената война. Именно на фактите се облягаха и Съветският съюз, и демократичните западни държави, в стремежа си да докажат правотата си. Да, комунистите манипулираха фактите, но на края претърпяха поражение, защото не успяха да докажат превъзходството на своята идеология. И когато ги хващаха в лъжа, те изиграваха възмущение – да изглеждаш точен беше важно.

Защо фактите имаха значение и за двете страни? И двата проекта, в крайна сметка, се опитваха официално да докажат идеята си за рационален прогрес. Идеологията, историята и използването на фактите бяха неразривно свързани. Освен това, както отбеляза медийният предприемач и активист Тони Кързън Прайс (Tony Curzon Price), по време на война управата и властта са важни, доколкото те обезпечават нашата сигурност. Вие проявявате уважение към ръководителите за тяхната точност – и те ви зареждат с факти.

След това дойдоха 90-те. Вече нямаше нужда от стремежа към нещо или доказването на нещо. Фактите се оказаха отделени от политиката. В това имаше своеобразно щастие: настъпи времето на хедонизма, екстаза и лекомислието, ние можехме да игнорираме състоянието на банковите си сметки и да потънем в дългове до уши. Без съществуването на факти и идеи, новите арбитри в политиката станаха пиарите и политтехнологиите. Руските традиции във формирането на марионетни политически движения, издигащи се към царизъм и КГБ, се обединиха със западните агитационни прийоми, което доведе до създаването на потьомкинска демокрация, когато Кремъл манипулираше с информационната картина и с всички партии, от ултрадесните, до ултралевите. Това започна през 1996-а година, когато фалшиви партии и фалшиви новини се използваха, за да опазят Елцин в президентското кресло, и прерасна в модел на виртуална политика, която се имитира в цялата Евразия. (Политическият консултант на Тръмп, Пол Манафорт е работил в кремълска среда през 2005-а година, помагайки да се формира политическия образ на подражателя на Путин, украинския президент Янукович). Във Великобритания това се прояви в забележителната кариера на Алистер Кемпбела, прес-секретар на правителството, който беше считан за толкова влиятелен, че в политическата сатира олицетворяваше властта в страната. В САЩ започна по време на първата война в Персийския залив, която Бодрийяр охарактеризира изключително като измислица на медиите, и след скандала, свързан с Бил Клинтън, се мина към втората война в Персийския залив и легендарните думи на Роув: „Ние създаваме реалността”.

Но при целия си цинизъм, на този етап пиарите и политтехнолозите все още се опитваха да се придържат към някаква илюзия за истина. Подразбираше се, че историите трябва да изглеждат правдоподобни и свързани, дори и фактите да куцат. Когато реалността изплува наяве – публиката схвана илюзиите в Москва и историите за Ирак, и фондовата борса рухна, – реакцията беше желанието ставката да се удвои и да започнат да се отричат фактите, да стане пълно тяхното игнориране. Такъв подход дава много преимущества на властта и носи облекчение на избирателя. На Путин не са му необходими убедителни истории. На него му трябва само да се разбере, че всички лъжат, да подкопае моралното превъзходство на врага и да убеди народа, че не разполага с алтернативи. „Когато Путин лъже в очите, той иска Западът да покаже лъжата му – казва българският политолог Иван Кръстев – и тогава той ще може да им отговори: „Но вие също лъжете!”. А ако всички и всеки лъжат, то тогава лъжата излиза от контрол – и в личния живот, и при превземането на други страни.

Това е доста мрачно удоволствие – да пуснеш наяве цялото си безумие, без да се срамуваш от това. Основната същност на феномена Тръмп е в това, че с него се налага нормата за изплискване на мръсотията, радостта от чистата емоция, нерядко ярост, лишена от всякакъв смисъл. И публиката, която вече десетки години е лишена от факти, може да се отдаде на удоволствието от пълното, неограничавано от нищо освобождаване от здравомислието.

[1] Data Mining Reveals How Conspiracy Theories Emerge on Facebook, MIT Technology Review (Mar. 18, 2014)

[2] www.washingtonpost.com

[3] alexanderstille.net

Снимка: © Kyle McDonald

Превод: Joveto