Измина една година от окупирането на полуостров Крим от руските войски и анексирането му от Руската федерация. Съществуват много противоречия, свързани с това как именно да се тълкува даденото събитие от гледна точка на международното право. В тази връзка решихме да цитираме мнението на професор Александр Задорожний, ръководител на Катедра „Международно право” в Института по международни отношения на Киевския национален университет „Тарас Шевченко“, което Александр Викторович изрази на своята лична страница във Фейсбук. 

Международното право предвижда няколко случая на законосъобразно присъединяване на територия:

– Промени, свързани с естествени процеси (акреция);

– Предаване на територия по взаимно съгласие на държавите (цесия);

– Разделяне на държавата със съгласието на субектите, от които е съставена (всъщност, не става въпрос за присъединяване на територия, а за прекратяване на съществуването на държавата-предшественик и появата на държави приемници, които стават субекти на международното право);

– Промяна на принадлежността на територията по решение на упълномощен международен съдебен орган (адюдикация);

– Получаване на суверенитет на територия по давност на владение;

– Прилагане на принципа на международното право за самоопределение (сецесия, отделяне на част от територията от държавата);

– Обединяване на две или повече държави в една, или влизането на една държава в състава на друга.

По отношение на полуостров Крим официалните документи (например, „Договорът за присъединяване на Крим към Руската федерация“ от 18.03.2014 г., заявлението на МВнР на Русия „Относно обвиненията за нарушаване на Будапещенския меморандум“ от 01.04.2014 г., „Правното обосноваване на позицията на Руската федерация по отношение на Крим и Украйна“, заявленията на ръководството на РФ и материалите на представителите на руската доктрина, посветени на въпроса) акцентират върху уж „реализираното право на самоопределение на народ от Крим“, като при реализирането на това право е станало излизане от състава на Украйна, образуване на нова независима държава и влизане на новата държава в състава на Русия.

Обаче фактическите обстоятелства фундаментално противоречат на тези твърдения, на изискванията за законосъобразност на самоопределението под формата на сецесия, на принципите на международното право за териториалната цялост.

Според международното право „самоопределението на един народ“ няма как да включва действия, подразбиращи ръководство от страна на чуждестранни въоръжени сили и специални служби.

Руските власти представят процесите в Крим като преминали през два етапа, първият от които е сецесия и създаване на Република Крим, а вторият – приемане и влизане на тази нова държава в състава на РФ – но това е лишено от всякакво фактическо и правно основание.

„Република Крим“ нямаше възможността да получи независима публична власт, което е едно от непременните изисквания за признаване на държавността.

За липсата дори и на намерение за осъществяване на държавен суверенитет свидетелстват: самите клаузи в Декларацията за независимостта на Крим, фактически едновременното провеждане на „референдум“ на 16.03.2014 г., обявяването на резултатите от него на 17.03.2014 г., решението на руската Дума за „присъединяване“ на полуострова и подписването на „Договор за влизане в състава на Руската федерация“ на 18.03.2014 г., както и пълното подчинение на „кримските власти “ на силовите структури на РФ.

При това положение „Република Крим“ няма как да отговаря на едно от изискванията на международното право за признаване едно образувание за независима държава, дори и изискванията да бъдат разглеждани в по-широк аспект.

Липсват също и така наречените изключителни обстоятелства, с които международното право свързва законосъобразността на сецесията (груби и масови нарушения на правата на човека, агресия на държавата срещу определен народ). Не става дума и за други условия: наличие на територията на един отделен народ, тоест субект на самоопределение; невъзможност за „вътрешно самоопределение“, фактическо признаване на държавата от страна на световната общност.

Международно-правният анализ на събитията от 2014 г. в Крим доказва, че Руската федерация не е получила суверенитет над полуострова съгласно един от начините за придобиване на територия, предвидени в международното право. А е извършила военно окупиране и анексиране на Крим.

При това Русия наруши фактически всички задължения на държавите, предвидени от принципите за териториалната цялост, както и собствените си международно-правни задължения, по-специално, предвидените в Устава на ООН, Заключителния акт от Хелзинки на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, чл. 5 от Споразумението за създаване на Общността на независимите държави (1991), т. 2 от Будапещенския меморандум за гаранциите за сигурност във връзка с присъединяването на Украйна към Договора за неразпространение на ядрено оръжие (1994), чл. 2 от Договора за дружба, сътрудничество и партньорство между Украйна и Руската федерация (1997), Договора за украинско-руската държавна граница (2003).

Материалът е подготвен специално за сайта InformNapalm. Превод: M Dian, редактор: IvSher. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект.