В средите на изследователи и интелектуалци продължава дискусията дали властта на Москва (и преди това на Петербург) над Украйна може да се счита за колониална. Но както и да се коментира това, съвременната война на руската федерация срещу нашата страна е еталонно колониална.
Абсолютно всичко в реториката и поведението на нашествениците показва, че те се отнасят към т. нар. „СВО“ като към успокояване на бунта на папуасите. Руснаците дойдоха в Украйна смятайки, че идват от името и с правото на господари, на истинските собственици.
Първо, те се смятат за собственици на земята и активите. Постоянно звучи идеята, че видите ли, всички материални блага, от които се ползват украинските папуаси, били плод на усилията и наследство от метрополията, тоест Съветския съюз. А СССР е тази същата РФ, която се върнала за своето. Иска – унищожава. Смята за целесъобразно, – възстановява. Очертава нови граници, както си пожелае. А папуасите през това време, след като са излезли от контрол и забравили за пръчката на господаря, се разпореждали безразсъдно с повереното им имущество. Време е да възстановим реда.
Второ, руснаците се смятат за господари и на самите туземци. Чисто в робско-крепостния смисъл. Господарите се разпореждат с човешкия ресурс като със своя собственост. Наказват. Изнасилват. Превъзпитават. Депортират. Затова повдигнатото обвинение на Международния наказателен съд за кражба на украински деца (геноциден акт) за руснаците беше гръм от ясно небе. Ама как така? Ами че те се грижат за малолетните маугли! Както всеки нормален човек би се погрижил за коте или кученце, взето от улицата.
При това препрограмирането на съзнанието – от необходимостта да се спазва формално благоприличие до неприкрито хищничество – става учудващо лесно и бързо при руснаците.
Това се забелязва още по време на Втората руско-чеченска война. Малко отклонение. Когато казват, че Чечня е сепаратистка област, която временно се отделила от Русия, могат спонтанно да възникнат аналогии с някакви си „ДНР“ или „ЛНР“. Всъщност те нямат нищо общо! Зад Ичкерия нямаше кукловод и покровител, както в донбаските „народни републики“. В отношенията си с Москва Чечня демонстрира както фактическа, така и формална субектност.
Изборът на Масхадов през 1997 г. протече в конкурентна среда и с участието на наблюдатели от ОССЕ. При встъпването му в длъжност присъстваха секретарят на Съвета за сигурност на Руската федерация и ред други руски официални лица. „Сепаратистка“ Чечня води преки двустранни преговори с Русия, сключва споразумения с нея. Чиновници от Ичкерия посещават руски градове на официални посещения. Във федералните медии Масхадов беше наречен президент и като цяло се съобразяваха, ако не с юридическия, поне с фактическия суверенитет на ЧРИ.
Шамил Басаев (още не „терорист“ и „уахабит“, а вицепремиер на Чеченска република Ичкерия) награждава руската звезда Йосиф Кобзон с личен пистолет за концерта му в Джохар/Грозни. Лятото на 1997 г.
Но с началото на войната отношението към Чечня моментално се промени. Нейните лидери и чиновници изведнъж станаха „нелегитимни“ и „самозвани“, а нейните военнослужещ – „терористи“. Само за едно мигване ЧРИ престана да бъде задгранична държава за руснаците, а самото име на републиката и нейната символика започнаха да се смятат за „терористични“.
Руските войски за пореден път превърнаха Грозни в това, в което по-късно превърнаха Мариупол. В новините показваха руините, но ги обясняваха просто: война е. В същото време разгърнаха истински панаир на „благотворителността“: бежанците бяха настанени в палаткови градчета, хранеха ги от полеви кухни и обещаваха да възстановят нещо там, „да върнат мирния живот“. Путин издаде заповед да се грижат за чеченските деца. Видите ли, без Русия те нямали нормално образование. С една дума, в Чечня се завърна истинският началник и господар.
В Кавказ това сработи. Сами го разрушиха, сами го възстановиха. Превъзпитаваха. Тези, които се съпротивляваха, бяха убити. Никакви претенции, нито международен консенсус. Защо пък да не направим същото с Украйна? И какво от това, че „сепаратистите“ се заседяха в Киев не години, а десетилетия. Каква разлика има?
Обаче усетиха разликата и бяха неприятно изненадани. Руснаците възприеха международната реакция на войната срещу Украйна като безцеремонна намеса във „вътрешните“ им работи. Като проникване на хулигани и обирджии в задния им двор.
Москва обича да жонглира с думата „суверенен“. Например, намесата в работите на суверенни държави е неприемлива. Когато се има предвид противопоставянето на международната общност на руското „обуздаване“ на „украинските сепаратисти“. Обаче самите „сепаратисти“ не могат да бъдат суверени. Многополюсният свят, зад който застава Кремъл, е светът на колониалните държави с тяхното неотменимо право на колонии. Интересно замислят ли се над това тези същите араби и африканци, които са толкова вдъхновени от антизападния патос на Русия?
Между другото, как се отнасят арабите към факта, че руснаците директно оправдават правото си на война с Украйна с войната на САЩ с Ирак и други примери за западна намеса в страните от „глобалния юг“? Защото подтекстът тук е прозрачен: украинците са като иракчаните, срещу които можете да направите всичко безнаказано, ако сте същата тази „суверенна държава“. Руснаците се дразнят, когато им се отказва правото да подражават (в рамките на тяхното разбиране) на „необуздания Запад“.
В руската логика за правото на подражание липсва разбиране за ролята на самите иракчани, украинци, чеченци. Те сякаш са собственост, наградата за победителя в геополитическата игра. Москва не вярва в субектността и дееспособността на туземците. Но напразно.
Защото устойчивостта на Украйна в борбата срещу агресията и мащабната (жизненоважна за нас) международна подкрепа не е просто късмет. Ние успяхме да си го осигурим сами, за разлика от иракчаните и чеченците. Украинците са много упорита нация. Ако има някакъв световен заговор, това е украинският. Разбрахме се да чукаме на всички врати и да печелим приятели. Решихме да не се предаваме и да заобикаляме неизгодните предложения за помирение от партньорите. Така че Москва трябва да бъде обидена преди всичко на украинците, а не на Запада, за това, че те, отблъсквайки агресията, се държат малко по-различно от иракчаните и чеченците.
Read the latest book “Donbas in Flames. Guide to the Conflict Zone” published by Prometheus Center. This guide will be useful to journalists, researchers, war experts, diplomats and general readers seeking information on the war in Donbas.
No Responses to “Неблагодарният руски колониализъм”