На 16 април 2017 г. в Турция е насрочен конституционен референдум, който предизвика безпокойство сред редица европейски политици. Мнозина разглеждат референдума като опит на президента Ердоган да укрепи президентската власт и да отслаби влиянието на турския парламент. В резултат Турция ще се превърне в президентска република с президент Ердоган, който през последните години доста активно разчистваше конкуренцията си сред политическия елит.

В продължение на много години Турция се считаше за една от най-стабилните държави в региона. Турция е член на НАТО от 1952 г. А от друга страна, преговорите за влизането на Турция в ЕС продължава с години. Още през 1987 г. турците подават първата си молба за присъединяването им към ЕС (тогава е ЕИС), която е отхвърлена на срещата на върха през 1989 г. Следващият път, когато се повдига въпроса с членството им в ЕС е едва през 1997 г. на срещата на върха на ЕС в Люксембург – и тогава се съгласяват да обсъдят този въпрос …следващия път, на следваща среща. Въпреки това, след година стартират преговорите за встъпването на държавите от Източна Европа, а за Турция си спомнят едва след още една година – от 11 декември 1999 г. Турция е официален кандидат за влизане в ЕС. След това стартират дългите преговори за демократизацията на страната и хармонизиране на законодателството. Колкото и Турция да се доближава, членството й в ЕС се отлага, в резултат на това, че в самата Европа съществува твърде силно вътрешно съпротивление срещу самия факт за приемането на «азиатска» Турция в Европа.

Като Турция винаги е била много по-близка до Европа от икономическа гледна точка, отколкото Украйна. Още през 1963 г. Турция става асоцииран член на Европейската икономическа общност, а през 1996 г. става член и на Митническия съюз на ЕС.

Благодарението на силната, водеща роля на армията й, прозападните генерали и членството й в НАТО, Турция винаги е била повече или по-малко стабилен партньор в този регион на света. В краен случай в страната просто се прави военен преврат и се инсталира поредния самопровъзгласил се султан. Но с течение на времето тази схема спира да е ефективна

Част от Турция отдавна е станала част от Европейския съюз, поне според документите – вярно, че това са паспорти, но е факт. Турските власти откриха за себе си още един избирателен фронт – европейския. Енергични турски политици започнаха да пътуват до европейската си диаспора и да рекламират референдума. За известно време европейците обмисляха как да се справят с това, но накрая започнаха да забраняват подобни презентации. И тогава въпроса за турската диаспора отново се преоткри за редица европейски политици.

Оказа се, че по-голямата част от турците в Европа, въпреки годините преживяващи в европейски демократични държави, в решаващия момент застанаха до Ердоган за по-нататъшното му укрепване във властта. Оказа се и, че част от турската диаспора, освен европейски паспорти, притежава и турски такива, и въпреки европейското си гражданство в необходимия момент ще застанат на страната на Турция.

В Германия живее най-голямата част от турската диаспора в Европа – около 2,85 милиона етнически турци, а от тях около 1,5 милиона притежават и турско гражданство ([1], [2]). Именно пред тях решиха да говорят турските политици, поддържащи въпросите за конституционния референдум, но на един по един, техните изяви бяха отменени от местните германски власти.

От своя страна, турската диаспора в Германия не е еднородна. Първите турски работници имигранти започват да пристигат в Германия още през 60-те години на миналия век, и всеки трети от тях е етнически турчин. В болшинството си са срещу действията на сегашната власт в Турция, срещу референдума и са за формирането на Кюрдистан.

В действителност с трудовите имигранти от Турция, а това са около 3,5% от населението, Германия е «внесла» и вътрешнотурските им проблеми. В случай на формиране на Кюрдистан – Германия ще трябва да решава каква част от позициите на тези мигранти ще поддържа.

В съседна Нидерландия става въпрос за 400 000 етнически турци, или това е 2,4% от населението им ([1]). И тук турския въпрос неочаквано се превърна в решаващ за последните парламентарни избори, когато представители на управляващата партия предприеха «директни», радикални методи за разрешаване на проблема и показателно забраниха изяви на турски политици и разпръснаха митингите им. В резултат на това, управляващата партия, точно преди изборите започна да действа точно в стила на опозиционния лидер Вилдерс и победи на изборите. Получи се доста политически красива картина – но това не реши проблемите на хората, живеещи сред западната култура, но и така не успели да станат част от нея.

В крайна сметка, в парламента на Нидерландия за първи път влезна и мигранската партия DENK (успешна игра на думи, на холандски означава «мисля» и на турски «равенство»). Партията получи 2,1% в изборите или три парламентарни мандата. Нейните лидери са родени в Турция – Тунахан Кузу и Селичук Озтюрк, които в края на 2014 г. напуснаха «Партията на труда» (социалдемократи) и основаха движението си DENK.

Партията им води доста странна политика, ограничаваща риториката си до борба с расизма и ксенофобията. В същото време лидера им Кузу наскоро показателно отказа да подаде ръка на израелския премиер Нетаняху.

И точно тази партия е с идеята за създаване на регистър от расисти. Интересно, Нетаняху автоматично ли ще бъде въведен в него?

Беше въпрос на време, кога първите имигранти, ако не сами, то техните деца ще се обзаведат с паспорти и ще влезнат в политиката за да работят за имигранските си проблеми.

В Германия това също е въпрос на време, което се изостря от факта, че даже трето поколение от първите турски имигранти все още не се е интегрирало в новата си Родина. В класическите германски партии, една от които е християнсоциалдемократичната («християни»…), на имигрантите от Турция доста рядко им се удава да построят политическа кариера до най-високо ниво. В Бундестага /германския парламент -б.пр./ са общо 11 от 630 депутата с турски произход – 1,75% от всички депутати, които трябва да представляват 3,5% турци в страната. В германските висши училища са общо 100 професора с турски произход – 2,17% от общо 4 600 професора в цяла Германия. Към това се добавя и общата бедност на турските общини в Германия, всеки трети живее под прага на бедността, а 65% не притежват завършено професионално образование и едва 5% от тях са с висше такова. Едва 39% от учащите се завършват средно училище, а при германците този показател е 17% ([1]).

Най-популярният турски политик е лидера на партията на Зелените Джем Оздемир – сред турската общност в Германия. В резултат на това в парламента няма мюсюлманска партия, т.к. не може да премине при избори 5 % бариера за сега.

Въпросът за лоялността на избирателя не бива да се подценява. Ако имигрантите с години не успяват да припознаят някоя политическа партия, те просто ще си създадат своя, и въпроса за сепаратистските им искания или ултиматуми е само въпрос на време. Казусът с турския референдум показа, че част от турската диаспора в решаващи моменти просто застана на страната на Ердоган. А ако утре е война – на коя страна ще застанат тези имигранти с германски паспорти?

Неотдавна в Австрия избухна скандал, когато Министерството на отбраната заподозря бивш войник от армията, че освен австрийски паспорт притежава също така и турски. Масово етнически турци, преминали военна служба в Австрия са поискали потвърждение за това, подпечатано със специален кръгъл печат. Обичайната справка от армията не им е достатъчна. Според съобщения в пресата става въпрос по-скоро за справка необходима на турските чиновници. ([1], [2]).

В Австрия живеят общо около 360 000 етнически турци (4,1% от населението), от тях около 116 000 официално притежават и турски паспорт ([1]). Въпреки това, наскоро стана известно, че още поне 10 000 турци са възстановили турските си документи след получаването на австрийски паспорт ([1]). Не е изключено, това да е и официалната линия на Турция за създаване на мощна задгранична диаспора с турски паспорти.

В резултат на това, европейските държави са изправени пред турския проблем – след запълване с трудови имигранти, които са се превърнали в избиратели в Европа, но и си остават и избиратели и в самата Турция.

Днешните проблеми на Европа за нас украинците не са нови – проблема с лоялността на гражданите е от значение и за Украйна, в която дори и след 26 години мнозина не са се примирили с разпада на Съветския съюз и до ден днешен се чувстват за съветски граждани.

Украйна като независима държава я търпяха до тогава, до като не видяха разликата между Украйна и Съветската Украйна / УССР.

Ще се превърнат ли европейските турци в пълноценни граждани на държавите си в Европа е открит въпроса.

В Украйна отговора на този въпрос е ясен – много «съветски» граждани така и не се примириха със съществуването на Украйна такава, каквато е и въпроса днес е – или те нас ще «асимилират» назад в СССР, или ние ще съумеем да построим новата Украйна и окончателно ще излезнем от УССР-СССР.

Материалът за публикация подготви Антон Павлушко

(Creative Commons – Attribution 4.0 International – CC BY 4.0 ) Информацията е подготвена специално за сайта InformNapalm.org. Превод: Тервел Крумов. При копиране и използване на материала е задължително поставянето на линк към автора и нашия проект.