Илюстрация: ankasam.org

Авторът на статията Андриус Кубилиус (Andrius Kubilius) е член на Европейския парламент, и негов постоянен докладчик за Русия. Материалът е публикуван на сайта на литовската делегация, влизаща във фракцията на Европейската народна партия. Статията е подготвена за публикуване от партньора на InformNapalm в Литва: Res Publica – Център за гражданска съпротива.

Втората война за Нагорни Карабах приключи. Има различни мнения за това кой е победил: някои казват, че Азербайджан, други смятат, че най-големият победител остава Путин. Аз, и някои други експерти смятаме, че най-много спечели Ердоган, тъй като принуди Путин да се откаже от упражнявания досега геополитически монопол в Южен Кавказ в полза на Турция.

В крайна сметка това беше третият конфликт през тази година (след Либия и Идлиб в Сирия), при който Русия трябваше да признае превъзходството на турските военни технологии. И по тази причина изглежда, че Кремъл просто не е посмял да помогне на Армения да защити Нагорни Карабах. Докато Кремъл просто се страхува да загуби от турците за трети път, остава усърдно да се поддържа мълвата, че Путин на първо място е искал да отмъсти на Пашинян, и затова „се е погрижил“ за тази загуба, след като арменският премиер дойде на враст в резултат на „кадифена революция“, а Путин просто не търпи такава.

Дали резултатите от втората война в Нагорни Карабах са доказателство, че силата на Кремъл отслабва не само в Беларус, Молдова, Хабаровск, но и в Южен Кавказ – това е тема, достойна за отделен анализ, която се надявам да развия някой ден в отделен текст.

Вероятно днес е трудно да се намери точен отговор, какъв ход на мисли и какви цели в Москва и Истанбул са решили този резултат от втората война в Нагорни Карабах, но е очевидно, че това причини геополитическо земетресение в Южен Кавказ, последствията от което ще се усетят през следващите десетилетия. И тези последици, на първо място, ще се усетят от малките участници в този конфликт – Армения и Азербайджан.

Азербайджански войник и руски «миротворец» дежурят на блокпост в покрайнините на гр. Шуша в Нагорно-Карабахски регион. 2020 г. 13 ноември / Снимка: Reuters

Искам да посветя този текст на участника в този конфликт, когото всички единодушно признават за губещия в тази война – Армения.

Трудно е да си представим какво преживява арменското общество, както в самата Армения, така и диаспората по света след подобно поражение. Гняв, негодувание, безпокойство за дългосрочното бъдеще – вероятно това са преобладаващите емоции. Както и остра критика към сегашното правителство. И това е разбираемо. Особено на фона на трагичната история на Армения през последните векове, с геноцида на арменската нация и с опасното геополитическо съседство, получено от Армения от нейната география.

Затова в този текст искам да коментирам не защо арменците са загубили тази война, а не какви геополитически грешки са правили досега (въпреки че ще направя няколко бележки по тази тема), а повече ми се иска да обсъдим какви алтернативи има Армения в дългосрочен план в бъдеще.

Знам, че докато преживяваш подобна национална криза, съветите от някаква далечна Литва не са нещо, което може леко да се обмисли рационално, затова излагам тези мисли повече за себе си, за да разбера по-добре как Европейският съюз може да помогне по-ефективно страдащата нация.

Армения не е първата нация, която преживява огромно и трагично изпитание от болезнено поражение. За някои народи това става трагедия, която ги унищожава, но световната история предоставя редица убедителни примери, когато болезненото поражение за една нация се превръща в радикален стимул за преосмисляне на бъдещия й път и прераждането от дълбините за самите себе си.

Известният Джеръми Даймънд в последната си книга „Катаклизъм: Как нациите се справят с кризата и промяната“ („Upheaval: How Nations Cope with Crisis and Change“ 2019) описва как някои нации са успели радикално да се възстановят след подобни трагедии, посочвайки примерите на Финландия, Япония, Чили, Индонезия, Германия, Австралия и САЩ. Даймънд убедително развива теорията, че нациите при такава криза трябва да се държат по същия начин като човек в дълбока лична криза. Психолозите познават 12 основни действия и фактори, които определят възстановяването на човек, изпаднал в криза, като се започне с признаването му пред самия себе си, че е в дълбока криза, и че самият той трябва да вземе мерки за излизане от нея. Даймънд трансформира тези принципи на личната психология в 12 правила за нациите в криза, като се започне с национален консенсус и признание, че хората и държавата са в криза и че самите хора трябва да намерят нов изход, завършвайки с изучаването на подобен опит на други народи, отхвърлянето на установени геополитически ограничения и приемане на подкрепа от други страни.

В този смисъл, какво „съветва“ книгата на Джеръми Даймънд Армения?

На първо място – стремежът към национално съгласие и разбиране, че държавата и нацията са в дълбока криза и че самите те трябва да търсят нови стратегически решения. Не е лесно да се постигне такова съгласие, тъй като винаги стои изкушението да бъдат обвинени настоящите лидери на страната, че са загубили войната, а последните винаги ще намерят начини да обвинят бившето ръководство, че не е подготвило държавата за такава война своевременно. Такъв „фестивал“ на взаимни обвинения не е точно това, което Д. Деймънд препоръчва, и каквото са направили другите нации, излезли по-силни след подобни кризи. Те успяха да избегнат взаимните обвинения и да наввлязат много по-дълбоко в анализа на собствените си проблеми и причините за тяхното възникване. Това е единственият начин да се намерят нови стратегически решения, които позволяват на страната да се възстанови и да преодолее кризата.

Не зная какви отговори би намерил за себе си арменският народ относно своите проблеми и причините за възникването им при дълбок самоанализ, но бих искал да чуя отговора на два взаимосвързани основни въпроса.

Първият въпрос: дали е било разумно Армения през всичките тези години да се опитва само да запази статуквото, след първата Карабахска война от 1992-1994 г., която Армения спечели, без да търси дългосрочно мирно споразумение, и без опит да се откаже в името на мира от тези територии които останаха окупирани от Армения след войната, въпреки че не принадлежаха към арменския Карабах?

Запазването на териториалното статукво в продължение на години се превърна в основната „национална идея“ на арменците по целия свят и единствената, благодарение на която Армения беше разпознаваема в международната общност. Остава впечатлението, че през цялото това време арменският народ вече не е имал не само физически, но и интелектуални или емоционални сили. Вярата, че военната мощ на Русия ще помогне за запазването на това статукво, се оказа напълно погрешна. Този многогодишен опит за запазване на статуквото се превърна в най-важната причина за тазгодишната трагедия. Освен това е очевидно, че резултатът от поражението е, че от териториална гледна точка всъщност има връщане към ситуацията, съществувала преди 1992 година.

Вторият въпрос: през цялото време стратегически правилно ли е било да обвързва геополитическата си сигурност единствено със съседката Русия, която се противопоставяше на всякакви опити на Армения да се сближи със Запада и Европейския съюз?

В крайна сметка се оказа, че предоставените от Москва гаранции за сигурност са неефективни (особено когато Кремъл е изправен пред предимството на военните технологии на Турция); подкрепяната от Кремъл стратегия за запазване на статуквото също се оказа измамна; обвързаността на икономиката с пазарите на Русия и Евразия не създаде за Армения възможност да се преориентира напълно към западните пазари и по този начин да създаде дългосрочен успех на страната, докато отношенията й с Европейския съюз останаха само амбивалентни.

Илюзията за сигурност. Доскоро Русия и Армения провеждаха съвместни военни учения. Но Русия не помогна много на Армения, когато наистина се нуждаеше от помощ. / снимка massispost.com.

Това е цялата стратегия на Армения за последните три десетилетия, и както изглежда от Вилнюс, довела до днешната арменска национална трагедия.

Това са мои субективни отговори на формулираните в книгата на Д. Даймънд въпроси за самоанализ на арменците. Само самите арменци могат да дадат много по-точни и задълбочени отговори, но за начало не трябва да се страхуват да ги търсят.

Формулираните от мене отговори, ми подсказват разбирането каква може да бъде новата стратегия за Армения, която да й помогне да излезе от тази трагична криза.

В нея аз бих търсил две основни неща, които свързвам с отношенията между Армения и Европейския съюз.

Първо, Европейският съюз, заедно с другите западни партньори (новата администрация на САЩ), трябва да поемат инициативата за създаване на международен механизъм за сигурност на карабахските арменци, живеещи в родината си, който не би зависил само от ненадеждните миротворци на Кремъл. Не толкова отдавна Западът беше принуден да се погрижи за международните гаранции за сигурността на косовските албанци и успя да ги създаде. Не казвам, че трябва да се повтори косовския модел в Карабах, но е очевидно, че Западът трябва да играе много по-активна роля, ако иска да избегне нов „близкоизточен“ сценарий в Южен Кавказ. Оставяйки архитектурата на сигурността в региона изключително под ръководството на Русия и Турция, то близкото съседство на Европейския съюз до Южен Кавказ, с неговите стратегически петролни и газови ресурси, винаги ще остане зона на размирици и манипулации от страна на Кремъл.

Международните гаранции за сигурността на карабахските арменци биха позволили на Армения да се вслуша в друг важен съвет от книгата на Д. Даймънд – да преразгледа установените геополитически ограничения.

На второ място, Армения, заобиколена от Турция и нейния геополитически сателит Азербайджан, както и от геополитическите сили на Иран и Русия, никога няма да се чувства в безопасност, ако сигурността й е свързана само с наличните или желани за придобиване оръжия. Единственият рационален начин Армения да търси други пътища за укрепване на сигурността си е да се съсредоточи върху икономическо и социално процъфтяване на страната. Израел в Близкия изток, заобиколен от сериозни предизвикателства пред сигурността му, е защитен преди всичко не защото има много оръжия, а защото е успял да създаде много силна икономика. Армения няма друг избор, освен да се съсредоточи върху създаването на икономическо чудо в Южен Кавказ. За целта е необходимо да се премине от военни приоритети към приоритети за развитие, привличане на инвестиции и модернизация в нейната национална стратегия. Не разполагайки с изобилие от природни ресурси, Армения може да се превърне в държава с успешна икономика само чрез интеграция с икономически силния Запад, стремейки се към по-тясно партньорство с Европейския съюз.

За Армения няма да е лесно да направи такава промяна в стратегическата си визия сама. Европейският съюз би могъл да изиграе много важна роля. Както самият Д. Даймънд пише, много важната подкрепа на други държави или организации помага на страните, преживели такава дълбока криза, да се изправят на крака. Но едва след като самите хора осъзнаят първопричините за своята криза и приемат контурите на новата си национална стратегия.

Стабилността в Южен Кавказ трябва да бъде ключов приоритет за Европейския съюз. Самият Европейският съюз трябва да се научи да създава и възпитава такава стабилност. Само пасивното наблюдение на неспособността на арменците и азербайджанците да се споразумеят и да постигнат стабилност, или надеждата, че Русия ще създаде тази стабилност, е недалновидна самоизмама от страна на Европейския съюз. В покрайнините на бившата империя Кремъл се занимава само с създаването на дългосрочна нестабилност, която би спряла западната интеграция на тези земи. Междувременно Европейският съюз е по-добре да експортира стабилност, защото ако не го прави, му се налага да импортира нестабилност.

Наскоро администрацията на Тръмп демонстрира как да се създаде стабилност в зони на дългосрочна нестабилност, подтиквайки няколко арабски държави да подпишат мирни споразумения с Израел, за което им предложи огромни пакети с икономическа подкрепа. Такива споразумения имат голямо историческо значение. Не е случайно, че са кръстени на известните „Авраамови споразумения“, напомнящи библейския разказ за произхода на еврейския и арабския народи.

По примера на САЩ, Европейският съюз може да предложи подобни споразумения на арменците и азербайджанците. С обширни планове за икономическа подкрепа и дългосрочни общи мирни споразумения, както и намиране на механизъм за международни гаранции за сигурността на карабахските арменци. Такива споразумения биха имали особено важно значение за Армения, тъй като биха й отворили вратата за дългосрочния успех, основан не на броя на оръжията, а на силата на икономиката.

Международната общност трябва да помогне на Армения да разшири своята геополитическа програма, която трябва да стане по-амбициозна и да включва не само сигурност, но и икономически растеж, привличане на инвестиции и реформи, социално благосъстояние, борба с корупцията, зачитане на правата на човека и демокрацията. По този начин арменците могат да се върнат с нова сила, нови очаквания и перспективи както към вътрешната си политика, така и към по-разширена геополитика. Международната общност, на първо място Европейският съюз, може да предложи на Армения ново споразумение за по-нататъшни стратегически цели, в изпълнението на което могат да бъдат включени международни донори (G7) и финансови институции (Международен валутен фонд, Световна банка, Европейска инвестиционна банка, Европейска банка за възстановяване) и развитие), и националните инвестиционни институции на страните от ЕС.

Предвид друга библейска история, свързана с Армения и планината Арарат, подобни споразумения, предложени от Европейския съюз на Армения и Азербайджан, с особен акцент върху бъдещите перспективи на Армения, биха могли да се нарекат историческото име на „Споразуменията за Ноевия ковчег“.

Библията казва: Обичайте ближния си като себе си. Това е и формула за мир между съседите. Съветът е и към Европейския съюз: да обичате източните си партньори като себе си, защото това е единственият начин да се гарантира мир в Южен Кавказ.

Партньор на InformNapalm в Литва: Res Publica – Център за гражданска съпротива

(Creative Commons — Attribution 4.0 International — CC BY 4.0)
Споделяйте с приятели в социалните мрежи.
InformNapalm във Facebook / Тwitter / Telegram