Всеки от президентите на независима Украйна, освен Виктор Янукович, е правил опити да направи Украинската православна църква независима от Руската, и преодолявайки тази пречка, да обедини трите отделни православни църкви в Украйна. Едва през миналата година, обаче, президентът Порошенко, който действително положи немалко усилия, получи подкрепата на Вселенския Патриарх. След дълга борба Украйна получи своята независима поместна Православна църква. В материала разглеждаме основните факти от този процес, историята и логиката, както и информационната война, която се води около него.

Събитията през 2018 година

В началото на април 2018 година президентът на Украйна Петро Порошенко проведе разговори за перспективите на украинското православие с Вселенския патриарх Вартоломей І,  настоятел на Константинополската Патриаршия и духовен лидер на православните християни в целия свят. След проведените разговори, на 17 април беше отправено официално искане за признаване на църковна независимост (или автокефалия) на Православна църква на Украйна (ПЦУ) от Русия и Руската православна църква. Във Фенер (квартал в Истанбул, в който е официалната резиденция на Вселенската Патриаршия) започнаха проучване на запитването и провеждане на консултации за обединяването на трите отделни православни църкви в Украйна: Украинска православна църква – Московски патриархат (УПЦ МП), Украинска православна църква – Киевски патриархат (УПЦ КП) и Украинска автокефална православна църква (УАПЦ) в Православна Църква на Украйна (ПЦУ), за да бъде преодолян многогодишният разкол в украинското православие. През лятото в Украйна бяха изпратени екзархи от Вселенската Патриаршия. Фенер обяви официално окончателното си положително решение на 11 октомври. В отговор Руската Православна Църква (РПЦ), след проведен Синод на 15 октомври в Минск, обяви, че ще прекъсне всякакви връзки с Константинополската Патриаршия, с което предизвика масов разкол в православния свят. Подготовката за даване на Томос за автокефалия на ПЦУ беше завършено на 29 ноември, след свикването на Синода на Вселенската Патриаршия. На 15 декември, след успешното провеждане на обединителен събор на Украинските православни църкви, беше сформирана единна Православна Църква на Украйна и беше избран неин глава, а УПЦ КП и УАПЦ се саморазпуснаха. В събора взеха участие представители на всички три украински православни църкви, които избраха митрополит Епифаний (Думенко) за Настоятел на ПЦУ. Церемонията за предаване на Томоса за автокефалия се състоя на 6 януари 2019 година, в навечерието на Рождество по Юлиянския календар. Върховната Рада на Украйна прие закон, забраняващ на УПЦ-МП да използва името „Украинска“, и задължаващ я от този момент да се нарича „Руска православна църква в Украйна“.

Това е съвсем кратко и сухо изложение на основните събития около украинското православие през 2018 година. Всъщност процесът по получаване на автокефалност беше изпълнен с драматизъм и жестока съпротива и лобизъм от страна на РПЦ и Руската Федерация.

Медиите и информационната война

Новините за процеса по предоставяне на автокефалия за украинското православие и анализът на събитията в основните западни медии учудващо бяха доста коректни както на ниво факти, така и на ниво разбиране. Бяха изтъквани причини като руската агресия, воденето на хибридна война в източна Украйна от страна на РПЦ, и като следствие – намаляването на популярността на УПЦ МП.

• Независимостта на църквата в Украйна задълбочава изолацията на Русия(FT)
• Напрежението между Украйна и Русия провокира исторически религиозен разкол(The Guardian)
• Путин губи влияние, след като украинската православна църква потърси независимост (Bloomberg)

Имаше и някои груби несъответствия, например туитът на Reuters „След 1000 години Украйна се откъсва от руската църква“. Туитът беше бързо отстранен след като украинската общност реагира на очевидната му абсурдност.Отразяването на процеса по получаване на автокефалия от страна на РТ и ТАСС не е нищо повече от пропагандна кампания със заглавия от сорта „Киев се намесва в религията“, „идолопоклонници с кръв по ръцете“ и дори строги предупреждения от страна на патриарх Кирил, че „схизматиците“ ще доведат Украйна до духовна смърт“. Администрацията на президента на Русия, известна със склонността си да общува с международната общност с помощта на „сигнали“, също намекна за възможни кръвопролития в Украйна на религиозна почва.

Ето някои от заглавията в руските медии:

• „Разколът е узаконен и задълбочен“: как православният свят реагира на автокефалията на новата религиозна структура в Украйна(RT)
• „Никой не мисли за последствията“: какво чака Украйна след обявяването на автокефалията на новата църква(RT)
• Експерт: създаването на новата църковна структура в Украйна ще доведе до разграбване на УПЦ (ТАСС)
• Патриарх Кирил нарече престъпни действията на Константинопол в Украйна(ТАСС)

Заглавие в RT „РТ: „Украинските схизматици са идолопослонници с кръв по ръцете““

В следващата част ще разгледаме любимите постулати на руската пропаганда за автокефалията на Украинската православна църква.

Сега ще разгледаме причините, заради които въпросът за независимостта на ПЦУ от РПЦ стана толкова важно. Дотолкова, че президентът на Украйна задейства всичките си дипломатически лостове в този процес. Защо Порошенко квалифицира този въпрос като свързан с националната сигурност на Украйна и се отнася към него по този начин?

Макар, че западните медии като цяло признават „неспособността на руското православие да осъди кръвопролитието в източна Украйна, което вече отне 10 000 живота“ и са съгласни, че „действително православните руски бизнесмени и чиновници са изиграли определена роля за разпалването на конфликта“ (FT), те все още настояват РПЦ да бъде наричана „църква и да бъде разглеждана като такава. Обаче тази организация на практика не е църква, а продължение на руската държава, структурно звено на ФСБ (преди това на КГБ) и на Администрацията на президента на Руската Федерация. Тя се използва както като пропагандистка и агентурна мрежа, така и като прикритие за бизнес сделки.

Малко история

Ключът към този завършек се крие в историята на жестокото преследване на православната вяра в първите десетилетия на съветската власт и последвалото „опитомяване“ на църквата.

Кървавите нападения над православното духовенство, масовите убийства на църковни служители в Русия и в другите окупирани от болшевиките територии, започват още през 1917 година и продължават с различна степен на жестокост до 1943 година. В периода 1917–1935 година са арестувани над 130 000 руски православни свещеници, 95 000 от тях са убити. В първите години след идването на болшевиките на власт свещеници често са били подлагани на жестоки публични екзекуции. По-късно, само по време на чистките през 1937 и 1938 година, в църковните документи са отбелязани арестите на 168 300 представители на руското православно духовенство, от тях над 100 000 са разстреляни. В резултат на репресиите от 1917 до 1943 година на практика е унищожена преобладаваща част от старото православно духовенство, а останалите са наплашени до пълна покорност.

По време на Втората световна война Иосиф Сталин решава да възроди Руската православна църква, за да я използва като политически и идеологически инструмент. На 4 септември 1943 година Сталин вика трима митрополити от Руската църква и им предлага да създадат Московски патриархат. Митрополитите приемат предложението и получават разрешение да свикат Поместен събор. Един от тримата –  Алексий (Симански), е избран за Патриархом Московски и на цяла Русия през 1945 година. Архивът на Митрохин и архивите на КГБ, обнародовани от Службата за сигурност на Украйна през декември 2017 година, подтвърждават, че делегатите на този Поместен събор на РПЦ са били внимателно проверявани и подбирани от местните организации на НКГБ. В резултат се оказва, че всички делегати са или агенти или офицери на НКГБ, предшественика на КГБ на СССР.

Споразумението със Сталин слага край на системното кърваво преследване на православната църква в Русия и полага началото на сътрудничеството на РПЦ със съветската държава. В периода между 1945 и 1959 година официалната организация на църквата е значително разширена, въпреки че отделни членове на духовенството понякога все още са арестувани и заточвани. Броят на действащите храмове в СССР достига 25 000. До 1957 година се откриват около 22 000 храма на РПЦ. През 1959 година обаче, Хрусчов започва кампания срещу РПЦ и я принуждава да закрие около 12 000 църкви. Към 1965 година са останали активно действащи по-малко от 7 000 църкви. Членовете на църковните епархии попадат в затвора, или са лишени от службата си, подменяни са с послушни клирици, много от които са свързани с КГБ.

През 1965 година държавният контрол над православната църква в Съветския съюз, на първо място в Русия и Украйна, е укрепен за сметка на обединяването на двата правителствени органа по религиозните дела в единен Съвет по релитиозните дела (СДР) към Съвета на Министрите на СССР. На този орган чрез закон са предоставени диктаторски пълномощия по управляването на религиозните организации на цялата територия на СССР. Няколко години по-късно Василий Фуров, заместник председател на Съвета пише в доклада си до ЦК на КПСС:

«Синодът се намира под контрола на Съвета. Въпросът с подбора и положението на неговите постоянни членове беше и остава изцяло в ръцете на Съвета, кандидатурите на непостоянните членове също предварително се съгласуват с отговорните работници от Съвета. Всички въпроси, които предстоят да бъдат обсъждани в Синода, патриарх Пимен и постоянните членове на Синода договарят предварително с ръководството на Съвета и с неговите отдели, съгласуват се и окончателните «Определения на Свещения Синод».

През 1975 година СДР получава официално пълен контрал над църковните дела на местно ниво, благодарение на даденото му право да решава въпросите по регистрацията на религиозни общини или енории и да издава разрешения за богослужение. Съветът изготвя редовни доклади до идеологическия отдел на  ЦК на КПСС и предава информация в КГБ. В Украйна той даже е критикуван за прекалено твърдата си позиция.

В идеологическия отдел на КПСС и в КГБ се одобряват кандидатите за всички ключови длъжности в църквата, включително и епископите. Свещениците се използват като агенти на влияние в Световния съвет на църквите и като прикритие в различни организации като Световния съвет за мир, Християнската мирна конференция и общество «Родина» (основано от КГБ през 1975 година). През 1989 година Константин Харчев, бивш председател на СДР, подтвърждава, че Руската православна църква е била под строг контрол от страна на ЦК на КПСС, особено  идеологическия отдел. Години по-късно, в интервю от 8 юни 2015 година, той казва за църковните йерарси:

«Те си бяха плът от плътта на съветската власт. Ако погледнете биографиите им – те всички са еднакви. Някои от тях в младостта си даже са били секретари на първични комсомолски организации. След това им създаваха „биографии“. Тихичко ги прекарваха през основните етапи на църковната кариера. Задължително минаваха през длъжността ректор на академията, след това на управляващ епископ. Просветляваха ги като на ренген»

В Пето управление на КГБ (контраразузнаване) е съществувал цял Четвърти отдел, посветен на църковните дел. Това е управлението, в което Владимир Путин започва кариерата си на офицер от КГБ. Там са проверявали назначаваните свещеници и са «рисували биографиите» на бъдещите йерарси. Този отдел е ковял агентурни кадри за Първо управление, което е изпращало църковни йерарси зад граница – да формират благоприятни възприятия за политиката на Съветския съюз на международно ниво и да събират разузнавателни сведения.

През януари 1992 година в Русия е създадена парламентарна комисия за разследване на причините и обстоятелствата за пуча през 1991 година. В доклада на комисията, публикуван на 6 март има шокиращи разкрития:

«Сътрудници на КГБ, използвайки псевдоними като Святослав, Адамант, Михайлов, Нестерович, Огнев и други, осъществяват задгранични пътувания, организирани от Департамента за външни отношения на Руската православна църква (който оглавява митрополит Кирил (Гундяев), бъдещият патриарх на РПЦ), изпълнявайки задачи, поставени им от ръководството на КГБ. Характерът на техните мисии показва, че този отдел е бил неразривно свързан с държавата и че е възникнал като таен агентурен център на КГБ сред вярващите».

Всички тези факти позволяват да се направи извода, че в навечерието на разпада на  СССР в РПЦ е била установена ефективна система за управление от страна на съветската държава на две нива: на ниво енории църквата е контролирана от правителството чрез СДР, а църковната йерархия до най-високо ниво се намира под негласния контрол на КГБ. СДР е разпуснат през 1991 година, но съществуват сериозни доказателства, че ФСБ и Администрацията на президента на Руската Федерация са наследили и запазили голяма част от контрола над делата на  РПЦ.

Подривна дейност на РПЦ в съвременна Украйна

Йерарсите от РПЦ, за които се споменава като източници на разузнавателни сведения и агенти на влияние на КГБ както в архива на Митрохина, така и в публикуваните от Украйна архиви на КГБ, продължават да служат в църквата и да градят кариерите си. Някои от тях публично признаха, че са сътрудничили на КГБ и се покаяха, обяснявайки действията си с принудителна мярка за защита на енориашите им. Повечето от тях, обаче, премълчаха, включително и патриарх Кирил (Гундяев). Неговите връзки с КГБ са известни от началото на 1990-те години: Кирил е сътрудничил на службата под псевдонима «Михайлов».

Цитираме още веднъж Константин Харчев от интервюто му от юни 2015 година:

«След 1991 година РПЦ действително се оказа вписана във властта. Получи се същото, както и при царя. Църквата – държавен департамент. Сега тя директно контактува с всички министерства и ведомства, сключва договори, казва ни как да живеем. Разбира се, в такива условия не им е нужен Съвет по религиозните дела с неговия контрол над действията на църквата».

Освен това, РПЦ получава щедро финансиране и данъчни облекчения от държавата, което й позволява да придвижва своите бизнес-интереси под изключително снизходителния държавен надзор. РПЦ се обгражда с цяла система от „православни бизнесмени“ с черносотнически манталитет. Един от тях, Константин Малофеев, е директно въвлечен от ФСБ във финансирането на хибридната агресия на Руската Федерация в Донбас. По странно съвпадение, подчинени на Малофеев са били и Игор Гиркин (Стрелков), и Александър Бородай – офицери от ФСБ, играли централни роли в ранните етапи на войната в Донбас.

Службата за сигурност на Украйна прихваща телефонен разговор на Малофеев, в който той дава подробни инструкции и тактически указания на Гиркин и Бородай. Тези и други известни факти доказват директната връзка на Малофеев с ФСБ. Той фигурира и в много от разследванията на InformNapalm, свързани не само с подривната и терористична дейност в Украйна, но и с финансирането на десни и ултрадесни политически партии и групировки в ЕС.

РПЦ се превръща в притегателен център и за други групи православни фанатици и шовинисти като донски казаци, монархисти и дори православни фашисти в Русия. На свой ред тези групи стават основен източник на «доброволци» за незаконните въоръжени формирования (НВФ) в Донбас с изразена «православна» окраска, за всевъзможните «казашки войски», които тероризираха Луганска област, или за Руската православнаармия (РПА) – незаконна въоръжена групировка, която благославяха и подкрепяха и РПЦ, и УПЦ МП. Сред останалото, РПА участва в грабежи, отвличания, измъчване и убийства на протестантски свещеници. УПЦ МП се превръща и в убежище за цял ред православни джихадисти по цялата територия на Украйна.

Татяна Деркач, богослов и журналист в сайта petrimazepa.com, проведе мащабно разследване за връзките на УПЦ МП с «казашките» организации в Украйна и демонстрира връзките на петнадесет големи епархии на УПЦ МП в различни области на Украйна с НВФ, взели активно участие в руската агресия в Донбас. В материала на Деркач има снимки от „казашки“ сборища с флагове на Руската империя, флагове с иконата на Христос – точно същите флагове, които размахваха незаконните въоръжени формирования (НВФ) на руската хибридна армия в зоната на бойните действия в Донбас. В серия от статии «ПиМ» доказват системното участие на УПЦ МП в подривната дейност на РПЦ на територията на Украйна.

Доброволците от InformNapalm показаха идеологическата връзка на РПЦ с Администрацията на президента на РФ, и системната намеса във вътрешната политика на Украйна в серията разследвания #FrolovLeaks. Екипът ни проучи електронната кореспонденция на  «църковния експерт» Кирил Фролов от 2004 до 2016 година. От една страна той си сътрудничи с политически фигури в РФ като Константин Затулин, Владислав Сурков, Сергей Глазев, от друга – с разнообразни «православни активисти» в Украйна и с йерарсите от УПЦ МП. Серията от разследвания показва дългата история на вмешателството в делата на украинските църкви и политически кръгове, разприте вътре в РПЦ, шумни публични скандали в Русия и Украйна. Кулминация на сагата е разобличаването в част VII на сътрудничеството на секретаря на Одеската епархия с ФСБ за финансирането на «Антимайдана» и на сепаратистското движение в Одеса, което довежда до кръвопролитието на 2 май 2014 година в Дома на профсъюзите.

УПЦ МП, дъщерната структура на РПЦ в Украйна, също е служила и продължава да служи на руската пропаганда, която се моли за армията на РФ и Путин, а отказва да опее загинали украински войници, пропагандирайки че руснаците, беларусите и украинците са „един народ“, повтаряйки основните пропагандни щампи на руските държавни медии.

Йерарсите от РПЦ и много от техните колеги в Украйна са известни с живота си на широка нога и любовта си към разкоша, макар че, съгласно православните канони, те дават монашески обети  за нестяжение. Любовта към швейцарските часовници, бързите немски автомобили и към яхтите нагледно показват, че всъщност това не са представители на духовенството,а просто се маскират зад расата.

Изводи

Осъзнаваме, че в РПЦ има и е имало и високодуховни и праведни свещеници като Глеб Якунин или Александър Мен. Но те са по-скоро изключения маргинали, които независимо от личния си висок морал и авторитет не попадат на особено високо ниво в църковната йерархия. Точно такива свещеници и искрено вярващи миряни са съхранили църквата в най-тъмните периоди на сталинските репресии. Те са и силата, която винаги се стреми към самоочистване на църквата.

Но съвременната църковна йерархия в РПЦ и УПЦ МП както в Русия, така и в Украйна, е била системно прониквана от съветските специални служби. Има сериозни основания да се твърди, че в съвременна Русия ФСБ (правоприемникът на КГБ) в голяма степен е запазило властта си над йерархичните структури на РПЦ и като следствие и в УПЦ МП. Степента на проникването поставя под съмнение правомерността на използването на термина «църква» по отношение на РПЦ. Затова обединяването на трите православни църкви в Украйна и извеждането на украинското православие от сферата на пряко влияние на РПЦ е отдавна назрял проблем и има първостепенно значение за държавната сигурност на Украйна.

В следващата част екипът на InformNapalm ще се постарае да опровергае някои от любимите постулати на руската пропаганда около процеса на обединяване на Православната църква на Украйна и нейната автокефалия.

Артем Величко специално за InformNapalm. Превод: Joveto
При използване на информацията е задължително поставянето на линк.
Creative Commons — Attribution 4.0 International — CC BY 4.0)
Споделяйте с приятели в социалните мрежи.
Присъединете се към страниците на InformNapalm във
Фейсбук / Туитър
и получавайте оперативно информация за новите ни материали.