Масови убийства на арестанти в затворите

Стремителната офанзива на германците през лятото на 1941 г. предизвиква паника у почти всички органи на съветската власт, чиито представители са първите, които бягат от градовете, страхувайки се дори повече от от народното отмъщение, отколкото от нацистите. Но НКВД – основният наказателен орган на болшевишката държава – не престава да изпълнява ужасяващите си функции дори и в условията на хаотично отстъпление. Догато съветските войски се оттеглят от градовете в Западна Украйна, те често изоставят имущество, оборудване и дори партийни документи. Но винаги успяват да убият всички затворници, които по това време са попаднали в затвора. Без присъда или съдебен процес ликвидационните отряди екзекутират наред, дори заподозрени и случайно задържани, често след страшни изтезания. Един от най-известните случаи е разстрелът в Лвив, при който според показанията на началника на НКВД по затворите в Лвивска област лейтенант Лерман, в 3 затвора са разстреляни 924 човека. Комунистите се опитват да направят същото и в Беларус и Балтийските държави, но там значителна част от арестантите оцеляват заради по-бързото настъпление на Вермахта.

Жертви на НКВД в Лвив, юни 1941 г

За няколко дни през юни в затворите в Западна Украйна са убити общо над 5000 души. Има епизоди, които изобщо надхвърлят понятията за добро и зло. Като ужасяващата Залищицка трагедия в Тернопилска област, когато НКВД изгаря два влака със затворници (14 вагона, всеки с по 50-70 човека), след което ги хвърля във водите на реката, тъй като отстъпващите съветски войски са утищожили железопътния мост над Днестър.

Отряд за разстрели на НКВД

Скриване на опасността за еврейското население през първите месеци на войната

Съветското правителство се опитва да пребори паниката по време на немския блицкриг по единствените два познати за него начина: разстрели и премълчаване. Едно от най-големите престъпления на комунистите е пълното скриване от евреите на фактите за геноцида, извършван срещу тях от германците, в първите превзети от Третия райх градове на Западна Украйна. По-голямата част от еврейското население няма никаква представа за отношението на нацистите към него. И дума не става за централизирана евакуация на хората, които са в смъртна опасност.

До днешна дата не е намерен нито един документ, или доказателство, че съветското правителство поне е търсило начини да спаси тези свои граждани, които при окупация ги чака не труден, безрадостен, гладен, но все пак живот, а жестока и неизбежна смърт. Нещо повече – в първите дни, решаващи за съдбата на еврейското население в западните райони, по така наречената стара граница (съветско-полската през 1939 г.) все още действат застави, които задържат всеки, който няма специално разрешение да напусне. До средата на август съветската пропаганда не казва нищо за масовите екзекуции на еврейското население. Дори когато започва да признава за тези действия, тя ги подава изключително под вида, че се извършват екзекуции на комсомолски и комунистически активисти.

Снимка, направена по време на масовите разстрели в киевската местност Бабин Яр

Най-яркото от ужасяващите доказателства за това престъпление на болшевиките е напълно доброволното явяване на 29 септември 1941 г. във Бабин Яр, където е разстреляно почти цялото еврейско население на Киев, явило се по призива на окупаторите без да очаква нищо по-лошо от депортация. От около 1,5 милиона евреи, останали в окупираните от Германия територии на Украйна, почти никой не е оцелял.

Взривяването на язовирната стена на Днипровската ВЕЦ в Запорожието

От първите месеци на войната, по време на отстъплението, съветското ръководство опитва да използва „тактиката на изгорената земя“, тоест да унищожи цялата инфраструктура, без никакво притеснение за съдбата на населението, което не може да се евакуира.
Една от най-бруталните прояви на тази тактика е минирането на язовирната стена на ДнипроГЕС –  Днипровската водноелектрическа централа в Запорожието. На 18 август 1941 г., около 20:00 ч., след пробива на германските войски в района, тя е взривена от служители на НКВД.

Експлозията на 20 тона взрив отваря в стената около 150 метрова дупка, през която се излива огромна по височина вълна, която помита по пътя си постройките и хората, намиращи се в бреговата зона. В района на нейните разрушения попадат не толкова немски войски, колкото съветските войници, които се опитват да преминат на левия бряг на Днипро, както и цивилните жители на остров Хортиця и околностите. Германското командване твърди, че е загубило 1500 свои войници. Загиналите сред Червената армия и цивилното население се оценяват от 20 000 до 80 – 120 000 човека. И досега няма точни данни за загубите.

„Черните якета“

През есента на 1943 г., когато след победата в Курската битка съветските войски влизат на територията на Украйна, отношението на болшевишкото ръководство към местното население, преживяло две години в окупация е, меко казано, недоверчиво. За тях всички, особено мъжете, са потенциални предатели и колаборационисти. Според логиката на Кремъл, тези хора трябваше да „измият” с кръв своите „престъпления”. Когато съветските войски влизали в поредното освободено от нацистите украинско селище, след тях вървял полевият военкомат. Той провеждал пълна мобилизация на всички мъже, които могат да държат оръжие в ръцете си.

След мобилизацията те почти веднага са хвърляни в атаките срещу немските позиции, без да има време дори да им дадат военно облекло: така започват да ги наричат „черни якета“ или „черни пуловери“. Често не им дават и оръжия: ще ги спечелите в битка! Селяните със своите трупове проправяли път на редовните войски. Особено  зловещ е щурмът на Киев през октомври 1943 г., когато съветското командване хвърля десетки хиляди „черни якета“ на Букринския плацдарма край украинската столица, за да отвлекат вниманието на основните германски сили. В това време редовните съветски части са транспортирани на Лютизкия плацдарм над града. На шесткилометровото парче земя загиват повече от 250 000 войници, като значителна част от тях са новомобилизирани селяни в домашно плетени пуловери.

Депортация на цивилното население

Цели народи са признати от Кремъл за „предатели“, които трябва най-малко да бъдат преселени от местата си на пребиваване за по-нататъшна асимилация и унищожаване на протестния потенциал. Започва се с принудителното изселване на азовските немци отвъд Волга през 1941 година. Но маховикът на депортацията заработва истински в края на войната, когато Кремъл обвинява редица етнически групи в колаборационизъм. Най-известният пример за тази практика са кримските татари.

През пролетта и лятото на 1944 г. съветските власти депортират от освободения от германците Крим почти цялото коренно население, включително 180 000 кримски татари, в Централна Азия. При втората вълна от депортации, са изселени кримски арменци, българи и гърци. Титулната нация – украинците – претърпява няколко вълни на преселване, първите две – още преди войната. През 1945-1947 г. над 80 000 души от Западна Украйна са депортирани в Донбас и Сибир по обвинение в национализъм и „подпомагане на УПА“.

Други близо 500 000 са изселени от Западна Украйна, и съгласно решение на Сталин са предадени на Полша.

Aвтор: Богдан Буткевич
Източник: Tyzhden.ua, 30 април 2015